МИХАИЛ ФИЛКОВ
Представлението „Носталгично дивертименто“ върху поезия на Цочо Бояджиев (реж. Маргарита Младенова) посреща зрителите на ТР „Сфумато“ като участници в друга функционална роля: вместо вратите към салона, тази вечер се разтварят вратите към сцената. Това е не само неофициална покана да станеш част от театъра, но и да се слееш в пространството на алтернативните реалии, да се вградиш в сцената на духа. Това е и една своеобразна диалектика на предстоящия пърформанс, която се поражда от иманентната дисперсия на експеримента.
Програма „Незабрава“ е новото продължение на поетическата линия в театралната лаборатория, станала част от тяхната сценична идентичност през последните години. Както режисьорите заявяват в програмата си: „тъкмо сега, в окото на кризата, е време за поезия“. Тя включва две постановки по текстове на Цочо Бояджиев (реж. Маргарита Младенова) и на Ани Илков (реж. Иван Добчев).
Споменатото вече обърнато сценографско решение няма да определим като нещо революционно, тъй като не са малко примерите за такъв тип отместване на действието (в „Медея“ в Народния театър публиката е и участник на сцената), но е доказателство за експерименталния дух на опитната режисьорка. То показва огледалната функция на пространството: взаимната наблюдаемост в един паноптикум на идеите и местата на себесъзиране. Там актьорите са участници, но и свидетели. Именно изначалната съзерцателност, която характеризира фигурата на поета интелектуалец, става силно рефлексивна и се опоетизира във философското съждение за хипотезата на случването: „цигареният дим над масите е знак/ че е запушен някакъв димоотвод/ в душата“[1]. Така с утвърждаването на простата непосредственост се достига до големите истини, до голямата болка на човека. Поемите са обединени около идеята за паметта, времето, спомена, душата, меланхолията и копнежа. Поантите се стремят към синтезиране на изначалото философско учудване в осъзнати формулировки: „да проумееш най-накрая как така/ денят не свършва, а животът е тъй кратък“[2].
Драматургичната структура е мозаечна, съставена от последователно ускорени лирически крупности. Първоначално това може да се стори объркващо, но идейната нишка на спектакъла е изведена достатъчно категорично. Динамиката на мизансцена и почти хореографираните ансамблови движения показват есенцията на раз(с)криването на същности и душевни състояния. Осветлението е с „нисък ключ“ и силно контрастно. Раздвоението на хванатите за ръце сенки, прозрачните чадъри (под които укритие от дъжда няма), своеобразната „тайна вечеря“ и малките символни въплъщения помагат за вдълбаването на отделните фрагменти в цялостното идейно внушение. И макар че фигурират широко разтегнати и добре познати теми и образи, те са просто една стъпка към достигането до поетическото като по-висше познание изобщо. За това хибридизиране допринася и смесването на рецитални, речитативни и песенни изпълнения. Минималистичната и ритуалоподобна форма се доближава до „бедния театър“ на Гротовски.
Освен различните перформативни дискурси се наблюдава и формално оразличаване. Дефиницията на дивертиментото се видоизменя: от лек и забавен жанр се превръща в настоятелен, плътен и „носталгичен“. Такива настроения поражда и едноименното стихотворение на поета: „Изглеждаше невероятно да не познаем никога болката./ Но, Господи, толкова исках това да бъде възможно“[3]. Наивистично мечтателно изглежда и прехвърчащата птица, която оставя след себе си диря от бели пера – свидетелства на чистия дух. Прожектираните авторски фотографии се смесват с актьорските тела и са допълнителна рефлексивна структура на реминисценцията.
Всички детайли разкриват засиленото присъствие на режисьора и личната призма на пречупването на поетическата естетика. Съживяването на колективния образ на Поета е дело на личното усещане и експеримента. И тук стои въпросът доколко режисьорската интерпретация се простира отвъд авторовата стилистика. Патетиката на актьорското присъствие дали съответства на кроткото примирение на лирически герой на Цочо Бояджиев, уплътняващ кухините на битието си не с вик, а с дума и мълчание? Факт е, че постановката не си поставя за цел да пресъздаде чувствителността на еклектично лутащата се душа, а успява да улови по-скоро пулсациите на първичния копнеж.
Въпреки това измеренията на театралността извикват множество идейни потенциали: в огледалната многоликост на пространството, в разнообразието на актьорското присъствие и музикалния аранжимент. Така зрителят на сцената става участник в статиката на порива към любов, към осъщественост, към свободата на духа. Макар че сам поетът в едно от своите стихотворения заявява, че „изглежда нашето време/ не е за метафизична поезия“[4], то с докосването си не разгражда същността, а я изгражда. С помощта на Маргарита Младенова той се самоапострофира и заедно доказват, че именно в нашето време успява да прозвучи метафизичната поезия.
[1] Цочо Бояджиев, „Градски пейзаж“, из „Книга на ирониите и опрощенията“, 2016 г.
[2] Цочо Бояджиев, „De brevitate vitae“, из „Кухата сърцевина на живота“, 2020 г.
[3] Цочо Бояджиев, „Носталгично дивертименто“, из „Пастир на думи“, 2000 г.
[4] Цочо Бояджиев, „Каза“ – 4. (на Илко Димитров), из „Книга на разкаянията и утешенията“, 2019 г.
