Дженифър Сейнт, британска писателка, се утвърждава чрез романа „Аталанта“ като един от съвременните интерпретатори на антични митове, които извеждат на преден план женското присъствие. Интересът на Сейнт води началото си още от детството, като в романите ѝ личат и 13-те години преподаване на английски език, допринесли за опитното боравене с езика и пълноценно представяне на художествените образи. „Аталанта“ е тематично продължение на дебютния роман „Ариадна“, който е издаден през 2021 година. Това прави авторката част от актуалната тенденция за феминистичен прочит на антични текстове и древногръцки митове в контекста на съвременния писателски и читателски опит. В тези интерпретации мъжкият образ се превръща във второстепенен, за да изпъкне на преден план женският. От маргинално представена, дори чудовищна фигура той все повече се превръща в централен пълнокръвен човешки образ. В древногръцките представи позицията на жената е между тази на роба и на свободния човек и се възприема като периферен, отдалечен от действителността герой. Романът преобръща античното разбиране и акцентира върху вътрешния свят на героинята. Тя става динамичен образ, който взаимодейства с враждебния околен свят и осъзнава мястото си в него. Нейното съществуване вече не е ограничено до ролята на майка и съпруга, а е освободено и обособено в художественото пространство. Съвременните интерпретации овластяват древногръцката жена, която вече има собствена история, в която може да сподели своята гледна точка.
В царски дворец се ражда едно нежелано момиче, захвърлено на висок планински склон, и заживява сред мечки. След време мечките си тръгват и детето отново остава само, докато богинята на лова Артемида не започва да се грижи за него. Израствайки сред нимфите на богинята, момичето се учи как да стреля с лък безпогрешно и да бяга като вятъра. То тръгва на героичен подвиг, обещаващ да прослави името на единствената жена на борда на кораба „Арго“ – кораб, пълен с герои, готови да откраднат златното руно в помощ на Язон. Тя се сражава рамо до рамо с мъжете воини и се оказва най-способна от всички. Девойката е дала обет за целомъдрие, който при никакви обстоятелства не бива да нарушава, за да може да оправдае доверието на Артемида. Името на тази героиня е Аталанта.
Бащата на Аталанта я изоставя завинаги – постъпка, която носи както добро, така и зло. Тя изживява живот, който не се вписва в традиционните представи за женственост – сред дивата гора се учи да се защитава от всякакви заплахи и опасности извън нейния свят. След като е изпратена далеч от дома си, извършва редица героични постъпки, които обаче бързо биват забравени – дори от самия читател, ако той падне в капана, който Сейнт умело поставя. Мъжката твърдост на Аталанта, изглежда, е нещо, което дори самата авторка не може напълно да приеме – тя сякаш трябва да бъде заличена. Затова героинята е подтикната да сбърка, за да можем да започнем да я обвиняваме.
Основната й грешка се корени в нарушаването на клетвата, дадена на Артемида. Нейните нимфи трябва завинаги да живеят бъдат изолирани от всяко мъжко присъствие. Престъпването на това обещание не подлежи на прошка – дори когато Зевс се е преобразил в самата богиня на лова, за да прелъсти една от нимфите. В крайна сметка девойка плаща цената за “собствените” си действия.
Аталанта заминава с ясната заръка на повелителката си – да защитава нейното име на кораба и да го утвърди пред хора, полубогове и богове. Тя е подготвен боец, убеден в превъзходството си над останалите. За да не разочарова богинята, тя се стреми да изгради стена окоро себе си, да се изолира от околните. Обещанията на Мелеагър да я представи пред всички на кораба, за да може тя спокойно да се качи, изграждат в този роман различен образ на Аталанта – тя е призната, разбрана и ухажвана. Именно по тази причина главната героиня не осъзнава, че се влюбва в него и така, без да разбере, престъпва всеки свой обет към Артемида.
Времето поставя героите пред множество изпитания, при които Аталанта изпъква със своята воля и смелост, в контраст с мъжката себичност и жестокост. Достигането до златното руно е възможността, която смелите герои очакват, за да се докажат. Водачът на аргонавтите възлага изпълнението на задачата на дъщерята на самия Ееб (притежателя на златното руно), Медея. Тя, чрез магия, създадена от баща ѝ, нанадделява. Оказва се, че Медея е търсила единствено начин да избягат с Язон и да вземат руното – ооттам започва мрачното развитие на нейния образ.
Ролята на Аталанта в крайна сметка се оказва безплодна – усилията й остават неоценени, а присъствието й постепенно избледнява на фона на развоя на събитията. На път към дома се разбира, че в родния град на Мелеагър Артемида е пуснала страховит глиган, който опустошава земите и трябва някой да го победи. Изправена пред избор между верността си към богинята и опасността, Аталанта все пак ранява звяра. След последвалите спорове любимият й е убит от собствената си майка, а на бързоногата героиня ѝ се налага да избяга надалеч.
Артемида отпраща Аталанта да живее извън границите на предишния й любим живот и ловджийката е принудена завинаги да се отдели от своето някогашно Аз – такова, каквото го е обичала най-силно.
Забравена от света и потънала в скръб, Аталанта ражда единствения си син, но не успява да прояви майчински инстинкт – белязана от съдбата на своето семейство и от същността си на израстнала сред нимфи.
Мъжът, който се завръща в живота й, настоява тя да разбере, че тя е забравена. Аталанта утвърждава името си и то продължава да тегне мрачно и страховито и до днес.
Участта на героинята е да бъде погълната от нещо, чуждо за същността й. В действителност то я изцелява – душата ѝ се разкрива и намира освобождение. Тича по-бързо от всякога, носейки в себе си цялата независимост на света.
АНРИЕТА СЛАВОВА
Дженифър Сейнт, „Аталанта“, прев. Надежда Ризова, изд. Orange Books, С., 2024
