Най-общо може да приемем интертекстуалността като явление, засягащо появата на чужди елементи в даден текст, като това биха могли да бъдат не само цитати от други текстове, но и дори най-различни конструкти от ежедневната реч, които да допринасят за изграждането на смисъла на текста и изваждането на фикционалното пространство като възможно за възприемане от читателя. Ако трябва да разглеждаме интертекста – точката на общуване или влияние между текстовете в рамките на едно произведение – в контекста на способността за рефлексия, ще открием, че рефлексията присъства на различни нива: как цитираният (чужд) текст се съотнася към средата, от която е взет; как се променя възприемането на текста спрямо неговия контекст и как се постига хомогенност в рамките на текста. Това няма как да бъде проследено изцяло поради огромното количество произведения, съдържащи в себе си имплицитно или експлицитно елементи от друга ситуираност (защото всеки текст може да бъде разглеждан като отворена система спрямо останалите текстове, както пише и Ролан Барт[1]), но може да бъде проследена най-общо връзката между отделните отнасяния на интертекста като рефлексия.
Явлението интертекстуалност може да бъде наблюдавано и в много ранни християнски текстове като Библията, където алюзиите, препратките и цитатите са шифър за разчитането на сложната мрежа от символи. В този смисъл интертекстът носи единиственият смисъл на напътствие за разчтането на текста през отделни негови части. Това ранно проявление обаче задава една много важна линия за разглеждане: интертекстуалността проблематизира синхронността на фикционалното време чрез размиването на линията сега-преди.
На първо място, рефлексията не предполага точно отразяване; тя е сложно надграждане на нещо вече съществуващо. Що се отнася до литературата, тя също работи на принципа на надграждането. Ако проследим това в който и да е текст, ще се получи едно наблюдение на постепенната промяна на преки цитати или мотиви и сюжети от текста в тези след него, при което не просто се наблюдава развитие, но дори се стига дотам цитатът да обръща първоначалния си смисъл или даден сюжет да придобие функцията на пример за фикционална и нефикционална несъвместимост и/или ирония. Въпросът за нуждата от пренасяне на смислова, езикова или стилистична част от един текст в друг е сложен и нееднозначен. Ако обаче се опитаме да поставим този въпрос в историческия контекст на въвеждане на понятието и изследване на развитието му в световен план (60-те години на 20. век понятието е въведено от Юлия Кръстева с небезизвестната формулировка за текстът като мозайка от цитати)[2], се оказва, че това е времето, в което бурно се развива постмодернизмът – течение, отричащо предхождащите представи за литературност и въвеждащо много и нестандартни начини за изразяване.Така времето на възникване автоматично ни насочва към търсенето на експеримент и смесването на фикционално и нефикционално чрез интертекста.
Заради отношението на едната художествена времева перспектива към другата, която приема част от нея, може да се получи усъмняване във фикционалността на даденото произведение. Самият факт на пренасянето на нереалното и съпоставянето му с друго нещо, също толкова нереално, извежда на повърхността въпроса дали текстът, от който е взет цитатът, не е намерил своето място и в абсолютното пространство на реалността. Ако имаме предвид възможността за постигане на ирония чрез интертекста, то е хубаво да проследим значимостта на цитата и в неподправения му вид, и спрямо новопридобития смисъл на мястото, на което е използван.
Друго интересно сравнение може да се направи между природата на интертекстуалността спрямо времето и спрямо рефлексията. Докато рефлексията е опит по-скоро за избягване на фактора време чрез опита за себевглеждане, интертекстуалността изцяло се влияе от времето и полето, в което е поставена, създавайки обаче илюзията или представата за две различни времеви перспективи. Съвместяването на различните части в един общ хронотоп освобождава и разширява времепространството в текста, като го разделя на полюси, миметично повтарящи и утвърждаващи смисъла си, и такива, които действат с обратен заряд на възприетия смислообразуващ конструкт.
Колкото повече интертекстуални връзки съдържа един текст, толкова по-силна е ролята на онези части, които градят смисъла му, рефлексивно отричайки самите себе си. Това създава движение в самия текст и дава възможност на читателя да използва и собствения си опит при разшифроването на текста вместо вземането на перспектива наготово от самия текст. Така читателят става не само „свидетел“ на случващото се, но и непряк участник чрез възприемането през призмата на собственото си Аз.
МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
[1]От есето „Смъртта на автора“ („La mort de l’auteur“) от 1967 година – Бел. ред.
[2] В Bakhtine, Le mot, le dialogue et le roman от 1966 г. и La révolution du langage poétique от 1969 г.; интертекстуалността активно се изследва като явление от 70-те на 20. век насам. – Бел. ред.
