Основна роля в захващането на човека за света и произтичащото търсене на място в него заема фигурата на дома. Този дом невинаги носи конотациите на убежище, въплъщаващо сигурност, спокойствие и уют; понякога се явява като коварен и ахроничен носител на един особен тип рефлексия, свързана с призрачността на предметите, които ревностно покровителства. Въпросът за вещността в литературата може да се отнесе към тяхното символно концептуализиране в социално-битов, психологически и метафизичен план, но отвъд потенциалите за разгръщането им като устойчиви образи прозира и опасността от тяхното художествено изхабяване.
В литературноисторически контекст устойчивата метафоричност свързва предметите със затворилия се в тясното пространство на самотата и отчуждението субект. Те са единствената останала връзка с външното и придобиват ролята на призрачно-гранични трансформации. През погледа на обиталището прозорецът и вратата са границите на света, огледалото е припознаването в липсата на лик, шкафовете са прахозадържащи структури на спомена, рафтовете с книгите са онези конструкти, на чието познание не може да се разчита, а часовникът (със или без стрелки) превърта времето, без да го маркира. Вещите посочват човека, идентифицират го, или по-точно той се изгражда във връзката си с тях. Те са патерици на интериоризираната човешка яловост, на копнежа по сливане с онзи свят навън и неспособността това да стане. Така раздвоението психологически се предава отвътре навън: целият заобикалящ предметен свят става тъждествен с вътрешната пустота на субекта – обвит в тишина, далеч от колективните екзалтации: „Годините растат и те затварят, / и те зазиждат в твойта самота“[1]. Дори цялата архитектурна конструкция на предметността може да се разглежда като една синекдоха на душевността.
Тази образност по същество изобщо не е съвременна, тъй като за това се заговаря още по времето на символизма, а концептуализирането на предметите като носители на битийни маркери в българската литература най-ярко и формално изчистено е представено при Атанас Далчев през 20-те години на 20. век. И макар че тази стилистика е продължена и отчасти пренесена в постмодерната литература, тя придобива нови форми: човекът не е потънал в света на вещите, а ги съблюдава и ги използва като външни тропи; така успява да се откъсне от субективизма: „всички копия изправени и безучастни / по стелажи по сейфове / по собствени хранилища / моя опит за разправа срещат хладно / твърде хладно“[2].
За връзката на човека с вещите в поетиката на Далчев проф. Валери Стефанов достига до следното заключение: „Човекът не е съумял да се изтръгне от фиктивността на своя Разговор с нещата, да се пре-намери в любов, в събитие, в следа“[3]. По този начин от една скрита наблюдателница се прониква в съдържанието, но не и в действието; затова предметите често са вехти, застинали, носители на спомена и на отминалото време. Тук прозира една огромна илюзия: оказва се, че тази всепроникваща рефлексия всъщност е псевдорефлексия; фалшивата прозорливост на граничното е просмукана от празни химери. И макар щорите на прозореца да са вдигнати, нахълтващата светлина не е достатъчна, за да се обемат всички гънки на битието. Вграждането в миналото не запълва съществуването, а го раздува. Затова можем да кажем, че предметите са ограбващи от гледна точка на отчуждаващия си потенциал: „Стопаните дори не подозират, / че къщата им имала балкон“[4].
Много от прохождащите поети разчитат на предметното като някакъв символно-кодиран носител на поетическия трагизъм, свързан с осъзнатото отчуждение на интелектуалеца – по този начин вещността в поезията изгражда една устойчива стилистика и отделните образи придобиват значението на евтини фразеологични метафори, които губят смисловата си мощ. Подобен дискурс поема и т. нар. „поезия на бабите“, която също естетизира вехтото в контекста на разрухата и празнотата.
Този носталгичен подход е обект на отричане и ирония в тялото на съвременната литература, която се осланя на ефекта на отчуждението, хибридизирането на жанровете и художествената свобода. Рефлексията в текста се осъществява на друго ниво: не в контекста на литературния образ, а на самата литература като фикция. Разпадащата се вещественост също може да се проследи и чрез различни форми на визуалното изкуство (например арт инсталации), където един конкретен предмет е деконструиран или видоизменен, пригоден към различна функция.
Така дистанцираният поглед ни дава възможност да проследим как поезията на вещта, използвайки страховете от нереализираност, проектира човека в миналото и изгражда един невъзможен образ на бъдещето. Все пак е важно да се отчете ролята на тази поетика в развитието на канона като първоизточник на оттласкването от чисто абстрактната субективност. Стъпването върху определена материална или пространствено ограничена основа предполага развитието на конкретиката на изказа и близостта му с някаква ситуираност. И макар прахта по рафтовете и върху старите портрети да навежда към застиналото и изтеклото, то отношението към вещите не бива да бъде като документиране и въплъщаване на отминали страхове, а възможност за изграждане на едно алтернативно настояще.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
[1] Атанас Далчев, “Съдба”, 1927 г.
[2] Камелия Спасова, “Издания”
[3] Валери Стефанов, “Творбата – безкраен диалог”, УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 141.
[4] Атанас Далчев, “Балконът”, 1928 г.
