Въпросите задава: Редакторският състав на ЛВМ
Можете ли да обясните как Средовековието се отнася към саморефлексията?
Трудно ми е да направя такова обобщение за цяла една епоха. Някои от съсловията по начина си на живот са саморефлексивни. Но други, например земеделското съсловие, едва ли са били такива. Ex professo рефлексивни би трябвало да бъдат онези от духовническото съсловие, или ораторес. Разбира се, че доколкото през Средновековието всички хора са били малко или много въцърковени, и следователно са практикували тайнствата на църквата, поне едно от тези тайнства (изповед или покаяние) е предполагало рефлексия.
Какви са проявленията на молитвата като саморефлексия?
Не бива да стилизираме молитвата на християните, църковната молитва и въобще молитвата непременно като саморефлексия. Тя е най-разнообразна. Често пъти е изблик на това да потърсиш помощ, когато никаква помощ от емпиричния свят не е възможна. В Стария завет има парадигматична сцена за това, когато Агар, нелюбимата жена на Авраам, заедно със сина си Исмаил е прогонена в пустинята. Тя, виждайки се абсолютно сама в тази пустиня, извиква към Бога и той й отговаря. Тоест един от модусите на молитвата е самотрансцендирането, пълното трансцендиране.
Друг вид молитва: когато Христос среща сред народа един баща, който казва, че синът му е бесноват от години и казва: „и учениците ти не можаха да го излекуват“. Христос му казва нещо парадоксално: „ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“. Парадоксалното е, че бащата след това изречение на Христос буквално се взривява и казва: „Вярвам, Господи, помогни на моето неверие“. Вяра или неверие следователно изповядва този баща? Бихме могли да кажем: безспорно изповядва неверие, защото и сам това признава. Но в молитвата му има и вяра, която аз бих нарекъл вяра на безусловно полагане в другия. Аз нямам никакъв ресурс, Господи. Ти можеш да ми помогнеш. Защото много често, когато някой каже “вярвам”, това не значи, че вярва, а казва: аз съм уверен, че имам ресурс, аз имам вяра. Тоест той съобщава нещо за себе си, а не за този, на когото вярва. Много често подобни изречения завършват с някаква ценност: аз вярвам в Бога, аз вярвам в родината си и т.н. И фактически те са по-скоро лицемерно самохвални изречения. Искрената вяра е тази, която изповядал бащата: аз нямам ресурс, но вярвам на теб. Разбира се, има и молитви, които биха могли да бъдат стилизирани като саморефлексия. Но това са по-скоро едни късносредновековни молитвени размишления. До ден днешен от определени католици се практикуват разработени от Игнаций Лойола молитвени упражнения, при които всеки един човек трябва да се замисли върху нещата от свещеното писание, да ги отнесе към себе си и да започне да се моли. Но това са по-скоро дисциплинарни практики, които не са масово разпространени.
А каква е ролята на изповедта?
Изповедта е тайнството, което безусловно предполага саморефлексия. За да я осъществим, трябва да се вгледаме в своето нравствено състояние, в своята душа. И да видим в какво сме грешни. Не бихме ли могли да го виждаме през цялото време и да не грешим? Защо трябва да го правим пост фактум? Ние през цялото време се намираме в светлината на истината. Но колкото и да е странно, тази светлина невинаги я виждаме. От една страна, когато искаме от някого да се осъзнае, да дойде в свяст, ние сякаш се обръщаме към неговата автономия. От друга страна, изразът „освестявам се“ е в страдателен залог. Този процес е много деликатен, защото ако решим, че освестяването е изцяло наш личен автономен акт, то онзи, който го извършва, би могъл дори да изпадне в някаква гордост: аз се осъзнах, аз осъзнах своите грешки.
Когато падна комунизмът, мнозина от тогавашните партийни първенци започнаха да ни повтарят репликата: “Ние осъзнахме своите грешки, ние поехме своята отговорност”. И повтарянето на това бавно и постепенно започна да дразни хората, защото в него започна да звучи някаква особена гордост. Сякаш тези люде искаха от нас да ги похвалим и да изръкопляскаме.
От друга страна, ако ние решим, че освестяването е изцяло пасивен акт, то тогава бихме могли да кажем, че ако някой не се е освестил, той просто не е сполетян от тая благодат и не носи отговорност за това. Изглежда, е вярно нещо по средата.
И за да се върнем отново към Средновековието, тук е много точна, макар и много парадоксална формулата на Блажения Августин, който казва за Бога: “Ти си по-дълбоко в мен от мен самия” (interior intimo meo). Аз трябва да извърша акта на обръщането, но сразяването, съкрушаването ми идва от тази светлина.
Какво е отношението на властта и Божията сила към душата?
Средновековната психология може да е далеч от стандартите на съвременната, но в нея има много голяма дълбочина. Там има деление на душа и дух. Духът е най-висшата част на душата, но от друга страна, духът не е в наша власт. Той е нещо, което постоянно го има в нас. Там са всички обективни съдържания: например истината. Онова, което могат да направят по-нисшите части на душата, е единствено да заглушават тази светлина – да се съпротивляват на духа. Тези съпротиви, колкото и да са силни, в края на краищата биват надделявани от светлината. Истинското покаяние е да се опитаме ние сами да станем свои ангели изобличители, да снемем съпротивите, надвикванията, затрупванията, алабализмите и т.н.
А не се ли инструментализира по някакъв начин рефлексията?
Може да се инструментализира. Това са т. нар. дежурни изповеди. В Средновековието това започва да идва именно от Католическия Запад. Той казва: миряните трябва да се причастят най-много 4 пъти в годината и всяко от тяхно причастяване трябва да се предшества от пост и изповед. Ти нямаш в себе си някакъв напор, че нещо с теб не е редно, но просто дежурно трябва да отидеш да се изповядаш.
За съжаление, и в днешно време това прониква навсякъде и общо взето е много разпространено, включително в нашия църковен живот. По-опитните духовници обикновено казват: ела, когато нещо назрее в теб, когато имаш какво да кажеш. Още от Средновековието до днес има едни въпросници за изповед и там са изредени всички грехове, за които трябва да си помислиш. Като няколко от тях до такава степен не са актуализирани, че са станали предмет на подигравки. Например има списък, който неотдавна се разпространяваше, създаден в Сливенска епархия, очевидно преписан някъде от 16. или 17. век, защото в него имаше следния въпрос: имал ли си сексуални контакти с животни? Това най-вероятно се е отнасяло до някакви диви овчари, но в днешно време е смехотворно да го дадеш на един гражданин. И това е действително извращаване на рефлексията, на изповедата.
От друга страна, ако си длъжен или си свикнал, че трябва да изповядаш поне 10-15 гряха, трябва някак си да извършиш фалшификация върху себе си. Например, ако в съвестта ти тежи и е проникнало от тая светлина на духа в теб едно нещо, което те притеснява: аз се скарах с брат си и до този момент не съм се освободил. Ето това е което искам да изповядам.
Но не, ти трябва да кажеш: а също така на съседката веднъж казах това, а пък на съседа кучето ритнах и някакви неща, които истински не ти тежат. Защо трябва да изредиш един списък? Започваш да си чоплиш ума, за да стигнеш до някакви такива случки и ги поднасяш равностойно с това, което наистина ти тежи.
Изкушениято не е просто порок. Там обикновено динамиката, която описват аскетическите писатели, е бесовското нападение, т.е. това, което идва отвън и просто те докосва. Следващият етап е да се свържеш с него, да почнеш да си говориш с това, което отвън те е нападнало и накрая да го интериоризираш. Тогава то се реализира в порок. А тщеславие може да възникне от това, че си успял да преодолееш всички пороци на по-нисшите части на душата, но падаш в порока на тщеславието. “Аз станах велик аскет и от това се гордея”, следователно не съм никакъв велик аскет.
Как в съвременните теории се променя погледът върху човешката душа?
Психоаналитичните теории ще кажат: тоя напор, който вие наричате светлина на истината, е всъщност онова id, което е потиснато от superego-то и поради тази причина стратегията им е: дайте на всичко да се изкаже с пълен глас и тогава ще бъдете здрави. Но по-старата антропология никога не би казала такова нещо. Тя ще рече: душата е многоетажна и ако на най-горните етажи звучи завършено слово, в приземните етажи обикновено са онези неща, за които трябва да се полуговори или да се говори с описания, метафори и т.н. Тя е онази, която трябва да си остане безмълвна, защото в нея са онези бесове, които ние всички носим. И ако се даде на всичките да се изкажат с еднакво завършен и артикулиран говор, ще се стигне до едно оплоскостяване на душата.
Киркегор казва, че функцията на молитвата не е толкова да повлияе на Господ, колкото да повлияе на нас.
Абсолютно е прав. Ако ние почнем да смятаме, че молитвата е някакъв инструмент, с който ние принуждаваме Онзи, на когото се молим, да ни отвърне, това означава вече, че не се молим, ние извършваме магия. Това са най-древните езически действия/ритуали. Това вече не е молитва, това е причина, водеща до определено следствие. Молитвата не е това.
В тривиалната молитва реално смирение няма.
В тривиалната, в тази, която не е истинска молитва, да. Или трябва да е много кратка и действително да е това, което е най-важното да кажем. Тази, която ни е преподадена в Евангелието: „Отче наш“, е кратка и абсолютно фундаментална. В Евангелието Христос критикува многословните молитвеници. Ония, които говорят какво ли не, а всъщност не казват онова, което е истински потребно.
Поначало молитвата обикновено се препоръчва да не е публична, а да е вътрешна, да е интимна. В противен случай тя е до голяма степен демонстрация. Но молитвата може да бъде и много силна.Разбойникът, който бил разпънат отдясно на Христос, според Евангелието на Лука, въздъхнал преди смъртта си и казал: “Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството си”. Тук никой не би трябвало да каже, че той е извършил някакъв абсолютен акт, нещо велико. И въпреки че е разбойник, това абсолютно спонтанно обръщане, тъй да се каже, довежда отговора: “още днес ще бъдеш с мен в Рая”. А не: чакай да ти кажа, аз бях разбойник, произхождах от едно такова семейство, и да почне да му обяснява. Така нищо няма да се получи.
В съвременния контекст може ли да очертаете зависимостта на рефлексия, вяра, молитва, религия?
Доколкото тези неща са твърде интимни, ние не можем да кажем нищо обобщаващо. Ще повторя: имаме едно инструментализиране на всичките тези рефлексивни актове, което силно ги профанизира.
