МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
Под чашата Ти
До моята Книга без Картинки
любовта е обиграна проститутка
такива ги има навсякъде по баровете
с мрежесто бельо и обици до пъпа
а някъде в съня е скрит ореол
на светицата която пуши до леглото
с воал и бели ръце зад кръста
мария магдалена с протегната ръчица
към някое неосмиващо предание
за чистия произход на раните
и за вярата която води до светлина
а ние с тебе вярваме понякога
пак се крием зад чашите в по някой сън
докато мислено виждаме майката
излизаща от публичния дом в полунощ
прегърнала парцала над плещите си
вместо детето под едната гърда
нека някой ни научи да обичаме
когато се изгубим в грубите гънки
на кожата и връзката между невроните
като изневяра на една вяра в себе си
и тънката разлика между мен и спирта
е там че аз прониквам и в костите
докато ти мечтаеш за някое трезво утре
в което всеки излиза чист под масата
а в мен циркулират една-две истини
че утре пак ще ме срещнеш пред бара
и може би този път аз ще съм сянката
която да те претърколи за ключиците
и както днес се моля на Бога за другите
така ще умра от удара на дясната ти ръка
с върха на пръстите върху сърцето ми
една очаквана дори пред Бога смърт
а на сутринта ще са изчезнали следите
и тогава ще ме търсиш под бутилките
ако изобщо някога съм съществувала
С лодка по Небето
До моята Книга без Картинки
понякога по-много се изгубвахме
като митологичния страх от слънцето
и като точен удар в слънчевия сплит
целувка от свободно змийче в полунощ
защото днес някой пак ще е по-грешен от другия
а ние постоянно се събираме в полето
също като магнитните стружки
се качваме по стълба до небесните панаири
„отдавна не бях усещал чуждата плът като своя“
и с някакви измислени люляци над главите
ходенето по вода е ходене по живота
а ние ходим по стъклени облаци
и се смеем на птиците по стълбовете
заобикаляйки панаира от сенки отдолу
когато реалността не ни изнася
тръгваме със теб по друга реалност
по линията на отвъдното после
по една поезия за палячовци и духове
в която не намирам само себе си
с ограничени места и изпокъсани билети
от времето когато се целувахме по пейките
и с влаковете през прегръдка като в кино
докато и двамата сме полупияни
за да се караме после от километри разстояние
как пиянството от любов не се брои
тогава нямаше как да получиш гаранция
че аз се отказвам от дребната езикова логика
и нека да литнат и пейки и влакове зарад това
че още усещам самотата до себе си
в гънките на чаршафа по леглото
но това не спира чувството ми че присъстваш
и аз прегръщам голия ти призрак до съмване
когато оставаш просто част от кошмара
извинявай че те зарязах вчера в библиотеката
във онзи сън когато ходех омагьосана
и идоли ме чакаха по ръбовете на буквите
ние изчезваме от тях в конденз
и заедно търсим път за ново отричане
неосъзнавайки обречеността на рамките
и загубили съпротивата за ново обичане
първосигнално изгубили своя разумен инстинкт
ВИКТОР ВЪЛЧЕВ
Оранжевите улици
Колелото грубо мачка оранжевите улици.
Заробва радостта на деня с веригата си.
Потъвам в прозорците на къщите
като в дупки на времето.
Вечерта е досадна рутина
като дългогодишен сериал по телевизията.
АНДРЕА ПЕТКОВА
Часовникът
Нощ, тъмнина,
непрогледен мрак,
само едно малко прозорче
блещука
самотен седи
часовникът с кукувицата
топи се всеки час като восък
изгаря живота
отброява времето
минута по минута.
Тиктака часовия страж
тик-так…
сякаш има кой да го чуе
всеки удар отслабва времето,
което е било.
Тик-так – не време,
а забрава.
Той не брои минутите –
Той ги изтрива.
Звукът се стича бавно
по стените на стаята
като сянка в мрака
без начало, без край.
Книгите мълчат
отрекли са се от историите си
буквите са избледнели като минало,
което се страхува да бъде напомнено,
страниците пожълтели.
Тик-так
пробожда тишината
въздухът се стоварва тежко
не като дим от невидимо присъствие
не като призрак,
а от студенината по дръжката на вратата.
Това е сянката, която
стъпва в ритъма на махалото.
Навън кипи живот,
но тук всеки звук е ехо,
вещите са спомени.
Минутите изчезват без следа, без спомен.
Кукувицата не излезе, разглобена
като старо обещание,
остана затворена
в дървената си клетка.
Тик-так.
Часовникът биеше ритмично
а времето изчезваше безследно…
