Елена Феранте се е превърнала в световен литературен феномен и повод за изключително обемен дискурс и около личността ѝ, и около правото и възможността на един писател да остане анонимен в днешното издателско пространство. Тази статия обаче ще се фокусира най-вече върху икономическите последици от мистификацията, свързана с Елена Феранте, и как съвременната култура на книгоиздаване променя възприятието на читателите. В този текст първо ще бъде хронологично проследена читателската рецепция на Феранте от началото на кариерата ѝ до днес, като така едновременно могат да се наблюдават и изследват промените във възприятието ѝ и да се даде обща представа за творчеството ѝ. След това ще бъдат изяснени нейните възгледи относно авторството и творчеството ѝ ще бъде разгледано през рамките на твърденията по темата, изказани във Frantumaglia и „Между полетата на страницата“. Така би могло да се установи дали има съответствие между заявените виждания и действителната позиция на Елена Феранте в литературното пространство, а също така да се изследва и как това литературно пространство си взаимодейства с мистифицирания автор и неговите читатели.
Италианската писателка започва кариерата си с романа „Тягостна любов“ през 1992 г. Тогава, макар и книгата да получава одобрение от читателите и критиците в Италия, не успява да пробие на световната сцена както следващия ѝ роман от 2002 г. „Дни на самота“, преведен на английски през 2005 г. Творчеството ѝ набира известна международна популярност в началото на 2000-те години, но няма особено любопитство около личността на авторката. Това е така и в родната ѝ Италия, където книгите ѝ вече са били удостоявани с престижни литературни награди. Интересно е, че Елена Феранте за пръв път публично коментира вижданията си по отношение на авторството през 2003 г. с публикуването на Frantumaglia, макар и да не се наблюдава особено любопитство около идентичността ѝ. Следващите ѝ два романа продължават да бъдат добре възприемани от критици и читатели, но книгата, която ѝ осигурява световна известност, е „Гениалната приятелка“ – първият от четирите неаполитански романа, публикуван през 2011 г. и преведен на английски още през 2012 г.
Именно с нея се разпалва и интензивният дискурс около самата Феранте. Главните причини за това са две – първата е естественото любопитство, което се заражда около един автор, когато негова книга добие толкова голяма популярност и следователно достигне толкова широк кръг от хора, свободни да спекулират и теоретизират. Втората обаче е тази, която се оказва определяща в случая, а тя е именно колосалната промяна, предизвикана от широката употреба на интернет, в културата на книгоиздаването. При проведен разговор по тази тема с Десислава Желева, директор на маркетинг и издателските стратегии в „Колибри“, българският издател на Елена Феранте, тя изтъкна ролята, която има интернет в скъсяването на дистанцията между читател и писател. Така ролята на писателя се изменя, като е възможно дори създаването на така наречените „парасоциални връзки“, в които човек изгражда привързаност (понякога дори до нездравословна степен) към известна личност чрез досега до нея през социалните мрежи. Именно очакването за такава близост, създадено у читателите в интернет пространството, води до желанието за разкриване на Феранте. В интервюто с Десислава Желева тя говори и за интереса, който се създава около историята на самия автор. „Като читател много често предпочитам историите на авторите, отколкото историите, които пишат те; не защото те пишат слаби истории, а защото, за да напише един писател толкова интересна история, означава, че той е не по-малко интересна личност.“ Именно тези наративи дават възможност на читателите да се привържат към един писател. Елена Феранте, споделяйки личните си виждания и опит в книги като Frantumaglia и „Между полетата на страницата“, подхранва изграждането на такъв наратив в ума на читателя, без обаче да даде материален, действителен образ, към който тази история да се прикрепи.
Друга важна последица от широката употреба на интернет е демократизирането на дискусиите за литература и повишаването на достъпността на информация. Поради това всеки има възможността да изложи предположението си за личността на Феранте, като така се създават масови дискусии във форуми като Reddit или Quora. Така се изграждат общности от хора, незадължително дори читатели на Феранте, потопени в мистерията и тайнствената атмосфера около италианската авторка. В това отношение Десислава Желева сподели: „Много по-лесно е да прочетеш една статия или да изгледаш няколко видеа, свързани с нечия самоличност и история, отколкото да прочетеш четири тома поредица“. Така се създава и определен парадокс. Теориите около личността на Феранте стават по-достъпни и популярни от романите ѝ въпреки нейното твърдение, че „веднъж написани, книгите нямат нужда от своите автори“[1], от първото писмо, включено във Frantumaglia.
Тази теза, звучаща като ехо от „Смъртта на автора“ на Ролан Барт, заслужава повече внимание, защото, макар и да е в унисон с изказаните виждания на Феранте относно авторството и дори често да се използва като тяхно обобщение, тя влиза в противоречие с поведението на писателката. Доказателство за това е дори самото съществуване на книгата, от която произлиза този цитат, защото, както вече беше споменато, нехудожествените ѝ произведения, които изразяват личната ѝ позиция и в които тя често обсъжда личните си преживявания, дават материал за истории, които читателите създават около нея. От тези книги (а също и от интервютата, които е давала писмено) произтичат и множество спекулации за самоличността ѝ, защото, макар и рядко, Феранте е представяла част от твърденията в тях като биографични факти. Същевременно, отново в писмо от книгата Frantumaglia, Феранте признава, че понякога ѝ се налага да лъже, ако бъде притисната, „за да защити себе си, чувствата си, уязвимостта си.“[2] Така, умишлено или не, тя предоставя едновременно достатъчно информация и достатъчно възможност за съмнение, които да дадат основи и да поддържат интерес към опитите за разкриването на нейната самоличност, които допринасят не само към известността ѝ, но и към продажбите на книгите ѝ.
През 2016 г. италианският журналист Клаудио Гати прави най-мащабното разследване за самоличността на Елена Феранте, което включва разучаване на финансите и имотите на Анита Рая, преводач от немски, която работи в Edizione E/O – издателството на авторката. Така той открива хронологични съвпадения между увеличенията на приходите на Феранте и покупки на скъпи имоти от Рая, които не би трябвало да може да си позволи със заплатата на преводач. Дали е успял да разкрие истината за писателката, или не, не е от значение за този текст. Причината за фокуса върху този опит за разкритие е последвалият скок в продажбите на книгите на Феранте, документиран от AP News и Amazon[3]. Това увеличение е показателно за силата на мистерията около личността на авторката и за реалните икономически последици от него. Нужно е обаче да се изтъкне и фактът, че без художествената стойност на книгите на Феранте не би се породил подобен интерес около нейната фигура. Книгите ѝ сами по себе си привличат читатели още от началото на кариерата ѝ, но впоследствие митът за нея също допринася към продажбите ѝ. Така става ясно, че независимо дали това е търсен ефект, или не, авторката и издателите ѝ печелят от желанието на хората да се разкрие мистерията.
Романите на Феранте също допринасят за феномена, в който се е превърнала личността ѝ. Това се случва най-вече чрез припокриването между сюжетите и представените от писателката биографични факти. Във всичките ѝ романи присъства топосът на Неапол, откъдето Феранте твърди, че произхожда; повечето ѝ главни героини са писателки, а в неаполитанската поредица главната ѝ героиня дори се казва Елена. Всичко това води до желание на читателите да правят сравнения между реалната авторка и персонажите ѝ. В разговора с Десислава Желева тя обясни наличието на тези прилики чрез предположението, че Феранте създава проекции на самата себе си в романите си. Това обяснение, заедно със широко приетото твърдение, че писателите пишат най-добре за това, което познават, дава задоволителна причина за наличието на тези прилики. Невъзможно е паралелите между фикцията и действителността (поне както я представя Феранте) да се отрекат. Естествено е тези паралели да бъдат разпознати и хората да се запитат в каква степен се приближават фикционалното и реалното, което отново връща към въпроса за самоличността на авторката. Книгите ѝ имат нужда от нея, както тя има нужда от тях. Всичко това поражда въпроса дали реалистичният стил на писане, който е възприела Феранте, е съвместим с желанието ѝ да бъде абсолютно отделена от книгите си.
Анонимността на Елена Феранте е свързана не само с желанието ѝ да запази личния си живот далеч от обществения поглед, но и с цялостната ѝ концепция за изкуството. Истината е обаче, че самите ѝ романи не се вписват в тази концепция. Много често самият текст определя метода за интерпретацията си, а нейните произведения подтикват именно към сравнения с действителността – истинските дилеми на една майка, истинския Неапол в края на 20. век и истинската им авторка. Така опитите за разкриването на Феранте, макар и незадължително морални, като се има предвид чувствителната лична информация, до която е достигнал Клаудио Гати, изглеждат далеч по-обясними.
Сегашната обстановка на книгоиздаването създава огромен натиск чрез очакването за взаимодействие с читателите в интернет пространството или даването на интервюта и медийни представяния. Елена Феранте обаче не е напълно отделена от нея, едва ли и би могла да бъде. Макар и писмено тя дава интервюта, други хора четат речите за наградите, които приема. Така тя заема една средна позиция, която се оказва недостатъчно категорична, за да откаже хората от опити да разгадаят мистерията, чиито основи е дала самата авторка. Изглежда, че единственото решение в нейната ситуация като световноизвестен автор би било пълното ѝ оттегляне от промотирането на книгите си и от общественото пространство като цяло. Възможно е обаче дори това да не е достатъчно именно заради силата на книгите ѝ да пресъздават сюжети, локации и герои толкова близо до действителността, от която авторката твърди, че е била част. Съвременността поставя писателя пред един единствен радикален избор – да живее като автор или да говори само и единствено в книгите си.
ВЕНЕТА КОСТАДИНЧЕВ
[1] Феранте, Елена Frantumaglia: A Writer’s Journey, Europa Editions, 2016, превод на английски – Ан Голдстайн, превод на български – В. Костадинчев
[2] Пак там
[3]https://apnews.com/ferrante-book-sales-up-after-report-on-authors-identity-d811c0c82f1146919d2250282d15ce5c
