Сянката на словото и словото като сянка са първоизточници на една всеобхватна сетивност, която засяга мястото на човека в трансформационните домове-пространства на пустотата. Това ни разкрива новата поетическа книга на Васил Балев „Единствено езикът“. Авторът е носител на различни литературни награди, а творчеството му се вписва в линията на събирателно-съзерцателната лирика, която през призмата на множество реалии и наслагвания се докосва до (за)душевността – лична и споделена. Както поетът сам заявява, трябва да мислим „Единствено езикът“ по-скоро като поетическа книга, отколкото като стихосбирка. Това се оказва уместно, тъй като стиховете имат ясна последователност, обединяват различни структури и носят усещането за плътна тематична, стилова и емоционална тъкан, която се усвоява и създава мрежа от препратки и микроиронии на вътретекстово равнище. Приближаването към драматургичното ни подсеща и за театралния опит на Васил Балев – с пиесата „Свлачище“, поставена в ТР „Сфумато“.
Композиционно книгата е изградена от две части и едно независимо стихотворение като своеобразен пролог. То ни въвежда в нощните притихвания, в позицията на съня отвъд мечтанието, в разглеждането на идентичността през самотата. Умилението от картината на една сурогатна естетика и мимическа завършеност се допълва от студения цинизъм в позицията на човека като източник на познание, но и негова жертва: „какво си ти / осакатен човешки торс, изровен от съня / на който след две хиляди години някой учен / би придал комично завишена стойност“. Тук иронията може да се отнесе и към творчеството – със скрито намигване към критическата кичозност при определянето на истинската езикова стойност. Въпреки това финалът е увенчан с условна надежда: „едва едва проблясва в тъмнината“; такава линия на утвърждаване ще следва цялата стихосбирка.
В основата на художественото пространство залягат два основни топоса: природата и градът (домът). Природата е сякаш алтернативната установка на нежността, деликатността, мимолетното съзерцание, докато домът е призрачното място на мрака, студенината и мълчанието. Те съществуват паралелно и разчитат на асоциативно вплитащи се образи, които осъществяват връзка. Преходът между природата и дома като част от едно протежение е най-ярко представен в „Завръщане у дома“: „…От минзухара се излъчва / малко, строго удоволствие (…) Баща ми е съвсем плешив. / И като в рамка. / (Влизам.) / Лъжиците са потъмнели…“. Влизането заварва декаданса и плешивия баща –портрет на прахосъбиращото безвремие. Преобърнат е идеалът на дебеляновското и е оживотворено опустяването на далчевското. На финала прозвучава вкаменяването в невъзможния отговор: „Няма ли да кажеш нещо“; съвременна интерпретация на „Викът“ на Мунк. От друга страна, природният пейзаж представя една еклектичност, универсалност, дори митологичност на преживяването: „закриля / ужасява / и скърби“. Природната картина е въплътена в различни образи – представители на животинския и растителния свят, но сякаш най-често се появяват тези на рибата и мъха. Подаващата се рибна опашка на задната корица ни насочва към образа, който ще свържем с библейското чудо, плодовитостта, коварната двойственост и дълбините на несъзнаваното по Юнг. А мъхът съдържа в себе си топлината на допира, събирателността на времето, маргиналността и мистиката в една синестезия.
Натрупаните усещания се отключват в изследването на обстоятелствата. Този dasein, както Хайдегер определя съществуването тук и връзката на битието със света, е отправна точка на познанието, а не негова цел. На места сетивността е фокусирана в конкретика чрез самия документализиран акт на съзиране („Виждам фигура, която чисти сняг…“) или дочуване („Чувам гласове от рехави разходки…“); друг път е разкрито в стихнало напрежение на конкретна фиксация („рибите в легена, блъскани в коремите от нещо сляпо“). По този начин лирическият Аз успява да улови една особена нагнетена протяжност. Но сетивността всъщност е и онова, което провокира обръщането към езика. Тя е възможност да се потърсят средства за изграждане на един почти херменевтичен метод за вграждане на възприятия и смисли в конкретен знак, както и легитимиране на разбирането и интерпретацията. Затова ще продължим отправеното ни като предизвикателство начало на изречение в заглавието и ще кажем, че единствено езикъте способен да придаде нежна форма на абстракциите от фината чувствителност на също толкова абстрактния суров опит. Така той изгражда защитени места, които вече не са отделени само за паметта, но и за разширяващия се и философизиран опит като наниз от образи и обобщения: „аз пуша пред фасадата, издраскана с цветя и курове / вече всяка красота без теб ме уморява“.
Фигурата на теб е ключова в тематично отношение и е центрирана около различните проявления на любовта: приглушена, приятнострастна, изолирана, желана и усещана, забулена, отминала, опразнена, горска. Липсата на тази споделеност или невъзможността за нейното задържане е причината за микрокатаклизмите в нощния дом. Но отново се прокрадва възможността: „излез от себе си. И дишай“. Осеняването от ангела е продължаващото дихание, възможно отвъд херметичните места на себеизгубването. Сякаш бегло е засегната и темата за смъртта – чрез полуметафоричния образ на мълвата като плътски образ на самата смърт; това я прави земна, художествена, снизена и очовечена, дори еротизирана.
В своите стихове Васил Балев зряло ни показва желанието за оцелостяване на света. Вътрешната схватка е срещу пустотата на пространствата, която ограничава възприятията от фрагментарната хармония на допира, погледа и вика. Оказва се, че единствено езикът и неговите сенки имат способността да докоснат човека до онова архе на конструирания свят и да го подготвят за продължението: „сега обаче ще стана и за втори път днес / ще полея лимона / защото това стихотворение не може да завърши така“.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
Васил Балев, „Единствено езикът“, изд. „Критика и хуманизъм“, 2025 г.
