Търсенето на ойкумени често само по себе си се превръща в един ойкумен, обусловен естествено от самото търсене, което успява да разтърси позицията на човека в света. Тъкмо това загатва и новата стихосбирка на Радослав Чичев „Лоно“, която излезе през месец май тази година. Тази поетическа книга на автора може да се възприеме като най-интимна от всички негови книги и това е може би върхът на една лирика, която се характеризира с изключително снишение и съзерцателност, чрез която цялостно се (при)познава светът като съвкупност от собствени домове или не-домове. И в смисъла на съзерцателността като последователност, а не като фрагментарни видения, по-скоро книгата представлява сякаш поема от 39 части, които сами по себе си са фрагментарни размишления и прозрения около света – лични, общи и наследствени. За това свидетелства и едва забележимото автоцитиране, и разширяването на смисъла чрез следващите стихотворения.
Още отварящото стихотворение „Дом“ задава тона на идилизирането на пространствата, които са обусловени от орнаментиката на унаследяването на една първична ритуалност. Тук се формира изцяло нов бит, ново битие, което естествено започва да се развива времево в този прекрасен нов свят, формиран и от самата природа, и от пребиваването на човека в нея: „Слънцето прави поляната зелена / бялото се изпарява хълмовете вдъхват спокойствие / … / капе вода / това е началото“. Така самата поетическа книга придобива доста прилики с Пенчо-Славейковата „Сън за щастие“. Насетне се появява и самият образ на детето, който създава идеята за един инфантилен ойкумен, инфантилна идилия, която опосредства комуникацията между хората и природата като първичност, както например се среща при Русо. И тъй като тази инфантилност задава имагинерността на обстоятелствата, тази обител трудно се превръща в топическо понятие, затова започва все повече да наподобява имагинерността на Едем. А фигурата на детето рядко се откроява ясно от субекта, което навява въпросът доколко консистентният лирически герой самият не е или поне не си служи тъкмо чрез детето, което от своя страна усилва смисъла на лоното като продължение и наследственост, което, превърнало се в мотив, обуславя постоянния сблъсък между вътре и вън и търсене на място за самото лоно.
Няколкото зададени нови начала на съществуване из стихосбирката постоянно променят посоката на оформяне на рецепция за лоното, но това, което цялостно изгражда стихосбирката, е лоното като тяло, субектът, оставащ сякаш най-склонен да съхрани идиличността си вътре в останалите пространства. Така се въвлича и образът на Ноевия ковчег, който преобразява света чрез едва доловима разруха, затова и тонът натам става още по-детски, смирен и сякаш самото тяло, тъй като е лоно, сублимира в една вечна връзка на всички модуси на света: „Когато завали съм кораб, / … / как всичко се е променило тази пролет“. В самата тематика и звучене изниква сякаш онзи Далчев в снишения си оптимизъм от „Дъжд“ и „Молитва“: „Къде ме води онзи дъжд / мокрите покриви / капките в джоба / … / в детството“. Присъства някакво необозримо страдание, но то не се упоменава дори и в епизодите, които изобразяват смъртта. Напротив, тъкмо звездите, обрисувани като свидетелство за живот, някога са представлявали лоно за живите, а сега те създават хармоничността в света на наследниците, у които тези форми заживяват. Това кореспондира и с природните състояния и назоваването на месеците, например ноември: „По това време на годината виждаш как домовете се изпълват / с онази жълта светлинка / която е на небето“. Така чисто асоциативно стихосбирката може да се свърже с „Годишните времена“ на Вивалди.Тези моменти разчупват иначе развеселения и олекотен тон на спокойствие чрез смъртта, която е едно ново проявление на обителта. Интересен е впрочем фактът, че етимологически думата обител може да се сведе до загръщащо и спокойно място за пребиваване и в този смисъл в стихосбирката на Чичев смъртта, още повече на местата разгърната и като сън, е изцяло обгръщаща и приемаща безприютните.
Постмортално хронотопът на града построява и останалите полета за рецепция на защитеността. Така се появява споменът, който сякаш мимолетно антисимволистически се захвърля като не-лоно, не-дом, като нещо, което отвежда лирическия говорител по зловещ начин към безприютността: „Тътен и дупка в пода. / Миналото пропадна, / …миналото го няма“. Taкa градът, който се появява в края на стихосбирката, започва да бъде възприеман като един приют и шумът навява усещане за ритуално сливане с цивилизацията, което обаче незадължително осквернява изградения вече ойкумен на човешкото тяло. Това разбиране обаче е преодоляно, като отново се загатва темата за детството и присъствието на инфантилността като едно усещане за уют чрез тялото на бабата „по смирненски теменужена“, затова и заглавието на най-значещото за града стихотворение е „Ваканция в София“, което сякаш кулминира в усещането за безприютност и търсенето на спомена; ваканцията е заточение. И така, ако си представим, че съществува някакво излизане извън града подобно извеждането на Христос от Йерусалим, то това би бил един траен, краен изход, влизане на човека в свободата. Самият край на стихосбирката, състоял се след зимата, обрисува представата за връзката на лирическия субект със земята след едно косвено споменато бродене. Така се достига едно ново начало, пролет, зеленина, които сякаш създават представата за идиличност, изпълваща тялото, трансформираща човешкото в съединителната тъкан на природата. Съществува един уседнал окрупнен и приземен Mitsein, в който отново всичко е инфантилно и лоното е намерено заради лирическия герой и неговото Sorge.
Кинематографическата сентенциозност на стихосбирката „Лоно“ на Радослав Чичев в крайна сметка пуска многократно споменатата птица да прелита през прозорците, да носи усещане за идиличност и да съблюдава различните форми на битийност. Това е едно безкрайно (себе)вглеждане: навътре, навън, назад, напред, платонически разглеждащо позицията на човешката обител. Постмодерно; платонично; романтическо вглеждане към лоното спомен… лоното смърт… лоното сън… лоното детство… лоното душа… лоното природа.
КРУМ КИРОВ
Радослав Чичев, „Лоно“, изд. „Жанет-45“, 2025 г.
