„Поетът винаги е в опозиция. Но само ако винаги си контра, ще се движиш напред. Нещо като оня, другия инстинкт – за самосъхранение, само че с обратен знак. Говоря за саморазрушението…”
Георги Рупчев
Невъзможно е побирането на една такава личност като Димитър Воев в описателен текст от две изречения. Би било грях, или най-малкото неточност, да бъде ограничен в категориите на поет, музикант, композитор, фронтмен и т. н. Той надхвърля значенията на тези понятия, а и на всички останали, с които може да бъде определен. Пък и той не се нуждае от представяне. България знае какво е изгубила, а при едно по-добро стечение на обстоятелствата целият свят също щеше да знае.
Но за първи път се дава възможност на публиката наистина да се запознае с Димитър Воев и то по начина, по който той би искал[1]:
За себе си
сам искам да разкажа.
Не друг.
В новото издание на „Парадокс“ от 2021 г. творчеството му (като продължение на самия него) извършва тази дейност. Съставителката, дъщеря му Димитра Воева, събира и организира в „Непрочетено“ цялото ръкописно наследство на артиста и то по забележителен начин. Зад структурата на сборника проличава огромният труд, положен за създаването му и изключителната запознатост с материала. Все пак подреждането на 12 тетрадки с произведения, писани в период от 10 години, в организирани и смислово свързани раздели и подраздели, като се избягва по-лесната алтернатива на хронологическо съставяне, печели възхищението на всеки читател. Книгата е със задължителен характер за колекцията на всеки един фен, а и не само, и поради своя дизайн, дело на Артур Панов, познат като създателя на емблематичното лого на „Нова Генерация“, и единственият човек, който може да предаде естетиката на „кристалните късчета лед“. Разбира се, тези почти 300 страници нямаше да бъдат пълни и без най-интимната част от архивите – фотографиите на Нели Недева-Воева, а и на самия ѝ съпруг. Всичко около текстовете – оформлението, дизайна, фотографиите – превръщат сборника в своеобразно произведение на книгоиздателското изкуство. Пример за това, че най-добрите неща се създават от съчетаването на различните изкуства. Същото нещо прави и Воев – слива музиката и литературата, за да създаде историята на едно поколение. Неговото творчество е като че ли едно завръщане в началото на лирическото изкуство в Древна Гърция, когато музиката е неизменна част от лирическите текстове. Точно тази изначална връзка между поезията и музиката въплъщава и Воев. Така един концерт на „Нова Генерация“ може да заприлича на модерен вариант на древногръцки ритуал, с фигурата на музиканта поет в центъра. А като се вземе предвид античното мислене, че поетът винаги се съотнася с някой бог, аналогията може да се продължи, когато се забележи едното „постоянно присъствие“ в неговото творчество:
В началото се страхувах от теб. Свързвах те с тъмнината. Много по-късно разбрах, че ти си навсякъде, където има живот.(…) Постепенно започнах да свиквам с твоето постоянно присъствие. Винаги съм искал да те видя. Виждах само твоите произведения. Но за мен ти стана най-добрият творец.
Така нишката може да прозвучи Сафо–Афродита, Анакреонт–Дионис, Воев–Смъртта. Тя дебне зад всяка страница, хвърля сянката си върху всяка дума, виси като бесило над творбите дори когато не се споменава пряко. Като че ли моментите на спокойствие, в които тя не присъства, се случват защото тя самата се оттегля, оставя на своята жертва секунди живот само за да може да напомни за своето присъствие изневиделица. Явява се самата тя, но се и видоизменя – най-често е просто „госпожа Нещастие“, друг път е „страх“, „демон“, а понякога е „Човекът в мен“:
Кой си ти, ти който в мен стоиш
и живота с мен делиш?
Двойник ли си или брат,
или пък роден си в ад?
Питам те защо си в мен
и крадеш ми всеки ден.
Искаш в мене да живееш
и злорадо да се смееш
на нещастията ми.
О, кажи ми кой си ти?
Тя се загнездва вътре, съществуването с нея е вече ежедневие, чувството е тлеещо, но никога неизгасващо. Разбира се, показва се и чрез своите разклонения – „себеоткачането“, кошмарите, чувството за вина, за незначителност, отчуждението, самотата. „Рядко сме чували текстове като тези на Димитър Воев, от които толкова силно и искрено да крещи самотата. Текстове със силна социална позиция, защото именно самотата е една от най-страшните болести на младия човек днес“,[2] казва Доротея Монова, която е и автор на предисловието на сборника, в интервю с твореца през 1989 г. Оксиморонно точно споделеното чувство за самота е нещото, което привлича хората към Воев – в този случай отчуждението събира отчуждените. По същата причина музиката на „Нова Генерация“ е и толкова устойчива, защото винаги ще съществуват освободените души, които да се асоциират с текстовете. Независимо от факта, че самотата е „поколенческата болест“ на 80-те, единици в бъдещите години все още не могат да се отърват от нея. Често обаче не се и опитват. Удобно е на „самотните острови“. Дистанцията от другите оставя място за самата личност, дава подходяща позиция, от която да се съзерцава. Разстоянието те прави безпристрастен, самодостатъчен, проницателен. Така понякога се случва дистанцията да се почувства вертикална, т.е самотата те издига нагоре, кара те да се чувстваш неуязвим, недосегаем, невъзмутим. Неволно се загнездва мисленето, че страданието те прави повече от тези, недокосващи се до полярността на човешкото състояние и натрапчивите пориви. Те те оставят неразбран, защото не могат да те разберат, а и защото не искат. Това те прави специален, или поне различен от останалите. Ти си над тях, отделил си се от масата, докоснал си се до неща, за които те не могат да знаят:
Аз сьм гол, погнусен
и безкрайно отвратен
от безбройните тъпаци,
които са ме обградили,
впили устни в мойте жили,
и изпивайки кръвта ми,
искат да ме победят.
Но не могат те, защото
аз изскубвам се със сила
и с крилатата си мисъл
се отнасям с мойто тяло
към небесните поля.
А тез изроди крещят
и изпадат в хищна ярост,
но понеже са сакати
и не могат да летят,
нека долу си стоят.
Обществото пречи със своите измислени закони, с несъществуващия си морал, с ограничаващите си норми, с омразата си към всичко, непасващо в тях. Дистанцията е всъщност двустранна – масата избутва „странните“, а самите те дали искат въобще да са част от това „Общество“:
Цяло хорско стадо
води парников живот.
Искаш ли и ти да бъдеш
като всеки скот?
Точно за тях, отчуждените, неспособните да пречупят себе си, за да бъдат приети, пее Димитър Воев. Те са представителите на „новата генерация“. Типично за него е смяната на лица, числа и родове, разказва от гледните точки на всякакви образи, диалогира във всяка творба, но точно поемата „Нова Генерация Завинаги“ е зенитът на полифоничността. В многогласието се различават отделните образи със своите гледни точки, третоличният наблюдател, гласове, принадлежащи незнайно на кого, надписи, откъслечни диалози, докато всичко това не се превърне в едно общо „ние“, което да изкрещи своето недоволство, за да стигне до боговете. В това „ние“ намират място тези, за които няма място другаде. Тук е „живата материята на свободата за свободните хора“[3], както казват самите фенове. Тук е земята на убитите поети. Земята на Димитър Воев:
Днес посрещнах изгрева,
в цяла нощ чака и ти.
Време е да отплуваме
за страна, в която не сме сами.
ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
Димитър Воев, „Непрочетено“, изд. „Парадокс“, 2021 г.
[1] Всички цитати са от посоченото издание. Страници в ред на появяване – 202, 262, 121, 73, 36
[2] Доротея Монова, интервю с Димитър Воев и Кристиан Костов, сп.„Ритъм”, брой 2/1989 г.
[3] Мартин Симов, фен бюлетин „Нова Генерация”, брой 1/1991 г.
