В съзнанието на много зрители със споменаването на документално кино изникват образите на евтините телевизионни продукции или аматьорски запълващото съдържание в платформи за видеосподеляне (Youtube). И доколкото широката достъпност на изкуството безспорно е важна, то тя се използва някак „погрешно“, тъй като качествените продукции продължават да съществуват „в периферията“. Ограничената трибуна на стойностни български документални филми остава в рамките на филмовите фестивали – София филм фест, Синелибри, Златна роза и др. Това предполага и присъствието на по-конкретна и професионално насочена публика. Впрочем именно поради тази непопулярност на жанра изглежда особено и писането на рецензия от такъв тип. Въпреки това в последно време повече продукции стават достъпни за широка аудитория – например тази година филмът „Жестокият път“, освен че напълни прожекционните зали, ни напомни и за автентичността на представянето, високото естетическо качество на продукцията, преобръщането на устойчивите стереотипи и най-вече съвестното използване на потенциалите на екрана именно в полза на историята.
Към тази своеобразна (не съм сигурен доколко може да се определи като „нова“) вълна на документалното кино се вмества и филмът „Воев“, който излезе през 2022 г., но сякаш е напълно уместно да се завърнем към него предвид 60-годишнината от рождението на Димитър Воев, която отбелязахме тази година през месец май. Филмът проследява живота на известния музикант и поет, самобитен представител на контракултурата във времето на прехода. Хронологията на историята (която на моменти може да натежи) е споена в определена сюжетност и тематичност чрез присъствието на фрагменти, размишления и откъси от интервюта. Те прозвучават в комбинация с поредица от архивни 8-мм кадри, които придават допълнителен пласт на художественост. В първите минути виждаме и родителите на Воев в неформална домашна среда; включени са разкази и спомени на съпругата му, негови приятели, съмишленици и колеги. Обстановката, в която са поставени, ни потопява в духа на ъндърграунда в изкуството: изоставената и разрушена сграда, насоченото осветление и естетическото качество на операторската работа. За историята допринасят фотографии на Нели Недева-Воева, както и откъси от музикални видеа, концерти и изпълнения. Във филма присъстват песни от творчеството на Воев: като част от групите „Воцек и Чугра“, „Кале“ и „Нова генерация“. Така се изгражда атмосферата около цялостното битие на човека музика.
Въпреки че филмът до някаква степен разчита на емоционалността, той не е изцяло пропит от характерния за много биографични филми сантиментализъм. Често в онези продукти прозвучават готови формулировки, продиктувани от носталгията и от нуждата на самите близки да покажат своята висока оценка и признателност спрямо човека, за когото говорят. Всичко това създава един идеализиран образ, фалшива митологема, увенчаваща корона на величието. Разбира се, тук подобен подход по-скоро е избегнат, което добавя стойност на филма и го прави обективен.
Въпреки предразсъдъците спрямо документалното кино филми като този е важно да присъстват не само поради значението им като съхранители на памет, но и като код, който да отключи зрителския път към по-задълбочен поглед върху конкретния човек. Популярността на „Воев“ отчасти се дължи и на интереса на младите хора към музиката на „Нова генерация“, в която припознават универсалното свободолюбие и бунтарство. Това, което всички съзираме в тунелите на алтернативното, е пламъкът на непримиримостта и на опитите изкуството във всякакви форми да бъде продължител на индивидуалното в погледа-за-света. Защото често именно тунелите се оказват най-извисените наблюдателници.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
