Анализът на преводите, които поетът и преводач Георги Рупчев създава, изисква подход, в който да са разгледани следните перспективи: какво е влиянието на тези преводи върху собственото му поетично творчество, какви са стилистичните и лексикални особености при трансформацията на оригиналния текст в преводен, с какво тези преводи са важни за времето, когато са направени, и не на последно място, да се установи какво ги различава от утвърдените преводни образци на времето.
В творчеството на Рупчев преводите на текстове от руския и английския модернизъм, както и поетичният превод на „Песен на песните Соломонови“, направен заедно с Даниел Хаким, оказват имплицитно, а на моменти и зримо влияние върху собствената му поезия. Доказателство за това са модернистичните търсения на поета, както и стиловите и тематични сходства. Според мнението на запознати с преводаческите творби на Рупчев, в преводите, които прави, той влага много от смисъла, скрит зад текста, историята на първоизточниците, трагизмът, исторически и личен, който вътрешно присъства в много от произведенията на представителите на руския акмеизъм и символизма. От тях са познати преводите на Анна Ахматова, Марина Цветаева, Николай Гумильов, Осип Манделщам, както и отделни преводи на Йосиф Бродски и Вероника Тушнова. Разнообразието от идеи и понятия се експлицира в няколко насоки. В случая с акмеизма общото между творчеството на поета и преводите е отхвърлянето на символизма, макар в произведенията на Рупчев да се наблюдават и някои директни препратки към български символисти като Дебелянов. От руския модернизъм в стихотворенията и преводите присъства стремежът към яснота и прецизност в поетическия изказ и осезаемо обръщане към света на предметите – както е при Далчев – и разкриването на същността на човешкото, макар при Рупчев да има една размитост по отношение на времевата дистанция ( както е при „Смъртта на Тибалт“) и разколебаване на човешкото съществуване в рамките на пространството („Стереомузика“).
В поезията на Николай Гумильов педантично се сменят фантазната и конкретната образност и то с такава бързина, че обичайните действия се трансформират в „поезия на потока на мисълта“. Както в поезията на Рупчев, при Гумильов „нито един образ няма самостоятелно значение и е потребен единствено за да се представи възможно по-пълно душата на поета“. Характеристика на преводите на Рупчев от руски е централното предаване на смисъла и звученето, без обаче да се нарушава емоционалната и тематична наситеност на оригиналния текст, а напротив: много често естественото звучене на преводите идва от баланса между метричните особености на оригинала и внимателно подбраните думи, с които преводачът предава смислово както текста сам по себе си, така и голяма част от контекста, в който се вписва творбата, както ясно личи в „Реквием“ на Анна Ахматова, където от оригинала е запазен трагизмът и истинският смисъл на произведението, както и експерименталната смес от класически метрични форми и речева интонация.
Узнала я, как опадают лица,
Как из-под век выглядывает страх,
Как клинописи жесткие страницы
Страдание выводит на щеках,
Как локоны из пепельных и черных
Серебряными делаются вдруг,
Улыбка вянет на губах покорных,
И в сухоньком смешке дрожит испуг.
И
Видях аз как лицата се стопяват
И как личи под клепките страхът,
По бузите жестоко как вдълбават
Страданията клинописа твърд.
И къдрите от черни или руси
Как посребряват изведнъж, видях,
И как увяхват във покорство устни,
В смеха насилен как потръпва страх.
Друго влияние в преводите на Рупчев идва от неговата страст към музиката. Наред с музикалността на неговите стихове се нареждат преводите му на Т. С. Елиът, Лорънс Фърлингети, Робърт Пен Уорън, Джон Ленън. Времето когато са правени преводите – 80-те и 90-те години на миналия век, ги прави изключително актуални и дори може да се каже, че те са едно от свързващите звена на поета Рупчев със световната литературна и музикална сцена. Между късният Елиът и него има множество паралели в идейно-философски план. В преводи като „Пустата земя“ и „Два хора на кентърбърийските жени“ с голяма точност е предаден езикът на високия модернизъм в съчетание с цялата многопластовост от интертекстуални препратки и алюзии в културния контекст. Както е характерно и за самия Рупчев, който е силно повлиян от Елиът, в поезията е централизиран мотивът за липсата, изчезването, неустойчивото съществуване на реалното. Преплитането на разговорен и висок стил не буквалистично предадено, а смислово и стилово отговарящо, допълват личният принос на Рупчевата поетическа чувствителност към преводите на английския поет на български. Особено внимание може да се обърне на препратките от френски, немски и др. езици които са запазени автентични спрямо оригинала и пояснени с бележки.
Относно музикалният принос на преводите, Рупчев превежда на български както текстове на песни, така и проза и на световноизвестния музикант Джон Ленън. „Чуднодръвко – долу слез!“ е сред най-смелите и мелодични преводи на Ленън у нас. Неговият смисъл като почти сюрреалистична фантазия на моменти е предаден с множеството образи, наподобяващи детска лирика. Текстът изобилства от измислени думи, които обаче на български звучат също толкова игриво-шеговито, както и в оригинал, а на много места смисълът и атмосферата на текста излизат на преден план в превода. Срещат се характерните за Рупчевия превод разговорни конструкти, предадени спрямо ситуацията и интерио-ризиран тон – спрямо конкретното звучене на английски.
Друга интересна връзка в контекста на музикален езиков трансфер е преводът на текстове на Булат Окуджава. Жанрът, в който той пише, авторска песен, който събира в едно лирическо звучене и допълваща го авторска музика. Тези специфики се превръщат през 20. век в един тих протест срещу насилието на тоталитаризма през погледа на обикновения, осланящ се донякъде на фолклорните традиции и ренесансовата европейска музика човек. В превод на Георги Рупчев тези песни достигат до българския читател с адекватно предаване на особеностите на културния и историческия контекст, както и с богатството от библейски препратки.
Пускай моя любовь, как мир, стара, —
лишь ей одной служил и доверялся.
Я — дворянин с арбатского двора,
своим двором введенный во дворянство.
За праведность и преданность двору
пожалован я кровью голубою.
Когда его не станет, я умру,
пока он есть — я властен над судьбою.
И
Като света е стара мойта страст,
На нея служих с вярно постоянство.
Дворянин от арбатски двор съм аз,
От своя двор съм посветен в дворянство.
Удостоен съм аз със синя кръв
За праведност и преданост към двора.
Ако загива той – ще падна пръв.
Но жив ли е – със всичко ще се боря.
Както личи и от дадения откъс, преводът следва музикалността на оригинала, но без да го предава дословно, което придава на песента пластичност и усещането, че текстът изначално е писан на български.
Непосредствено след коментара върху преводите на други поети от Георги Рупчев е логично да разгледаме въпроса превеждан ли е самият той на други езици. Както и човекът в творчеството му, тук отговорът е разколебан поради няколко причини. Стихотворенията и поемите на Рупчев са с множество редакции, което прави изказа им прецизен и трудната задача за намиране на еквиваленти в другите езици е довела до единични преводи на някои стихотворения и поеми на английски и някои други европейски езици (сред които руският отсъства). Същите обстоятелства, които възпрепятстват широката публичност на поета Георги Рупчев, са причина и за стойността на неговите преводи в контекста на времето си.
МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
