Не можем да твърдим, че поети като Георги Рупчев са се опитвали да пишат като другиго, тъй като той сам създава поетиката си. Но това предизвикване и образуване на един изначално нов лирически хронотоп неминуемо минава чрез вглеждането в „старите“ , тяхното акумулиране, окрупняване и комплициране. Тези отсенки на поезията на Дебелянов, Вутимски и Далчев са вградените елементи, които кристализират като настроения и тематика в творчеството на Рупчев. В контекста на периодите в литературата той вероятно има влияния и от съвременниците си – Константин Павлов, Едвин Сугарев, Владимир Левчев и т.н, но статията ще се концентрира върху предшествениците му.
Ако започнем от разглеждането на Дебелянов като един върхов символист, неминуемо трябва да минем и през влиянието на субективния трагизъм в атмосферата, теглото на спомена, осквернението на душата, търсенето на неизвестното, комплицирането и свръхчувствителността на Аз-овете. Тъкмо върху това стъпват терзанията на лирическите субекти на Рупчев и Дебелянов от „…Тристан фон Деменциус…“ и „Легенда за разблудната царкиня“. Но сякаш при Рупчев, дори на морфологично и фонетично ниво чрез липсата на протяжност на думите, поезията е непредполагаща патос и химери въпреки модерното търсене на неизвестното, което тематично ги обединява. Това, наред със самата обстановка, говори за едно приглушаване и обективизиране на трагизма в търсенията на лирическите герои, сливане на героя с търсенето. Рупчев е извлякъл сякаш цялата дебеляновска трагическа и съзерцателна кротост и я е положил в своите екстериорно насочени стихотворения, като в тях почти липсва абстрактност. Подходящ пример за това ми се струва „Двамата“, което в опредлен аспект надмогва болката на спомена. Такъв паралел можем да открием и между „Спомен за пристанище“ и „Гора“ на Дебелянов.
Стихотворението „Къщата“ пряко цитира „Сиротна песен“ и е доста вглъбено автобиографически не в поета, колкото в рисунъка на Дебелянов и в този смисъл има едно съсредоточаване върху Дебелянов-човека, който е загинал и неговата отсянка се е вкаменила и изстинала. То сякаш преследва и съзерцателите на статуята, чезненето, вкаменелостта и финалното „мълчим“, което евфемизира и отпуска с едно ново напрежение трагичността и освободеността на хронотопа бележи издигането и потенциалното превръщане в статуя.
Приземяването към екстериоризираните пространства на приглушените улици ми се струва повлияно не толкова от онзи градски и отчужден и изнемощял по разум Дебелянов, колкото от Вутимски. Вутимски военният и болнавият, който съзерцава кризата на обществото по необществен път, както можем да говорим и за Рупчев и скритите социални отсенки от „Зоната“ и „На границата“. И тъй като Вутимски чрез своя наглед обективизира трагиката и това връща към напрегнат покой в срастващи се с града реалии, бихме могли да строим паралели с Рупчев в стихотворения с посочената тематика. Разглеждайки топоса на улицата, бих коментирал „Улични котки“ и „Силните на нощта“ на Рупчев и „Неврастеничен залез“ и „Призраци“ на Вутимски. Обективното премазване и последвалото мъждеене на хората от града в „Улични котки“ кореспондира с ръждивите и оранжеви нотки на „Неврастеничен залез“. Зорката примка на залеза върху посърналите (от „Вечерен спомен“) улици се е вселил и във „фасадите като набрали циреи“, като при Рупчев вклинените фигури на вещици обрисуват ритуален ореол сред мъглите, който ще се пренесе във вътрешните пространства, но ще продължава да витае из нощните скитници като отсянка на човешкото.
В още по-силно урбанистичен план се забелязват паралели в изграждането на образите на хората, съпътстващи пространствата на вътре и вън – лудите, охтичавите и инвалидът във „Фабрика за пластмасови човечета“; с тази разлика, че при Рупчев чезненето и неформалното бягство от света се случва в мрачни и заключени помещения, навяващи усещане за подземност, докато при Вутимски екстериоризацията не липсва, макар също да е обезличаваща. За сравнение отварящите стихове на „Фабрика…“ и „Лудият“ на Вутимски: „В мазето си работи инвалидът / … / понякога се случва хлапетиите да отидат / … / да позяпат куция съсед“; „В безкрайната и пуста равнина / в олющената потъмняла лудница / до много късно някой тихо стене… / А тук срещу света живее лудият / и съзерцава дълго равнината“.
И ако бихме могли схематично да заключим, че Рупчевият Аз цели да достигне до запечатаните и заглушени пространства, то единствената връзка между вътрешното и външното битие би била способността за наблюдение. Зрителното поле става още по-изрисувано със сива креда, което обуславя и общата за Рупчев и Далчев склонност за извръщане на погледа към вътрешните пространства. Погледът назад може да се онагледи с образно сходни стихотворения и при двамата: „Прозорец“ на Далчев и „17 май, заранта“ на Рупчев. Връзката с външния свят е представена единствено чрез прозореца, който създава у съзерцателя астигматизъм, диаболизиращ битието. Очевидно е сходството в пречупването на перспективите между стиховете: „Заваля / и във твоя прозорец градът се размести“ и „Ето нашето зимно стъкло. / То не е, то не е сякаш същото…“. Започва прокрадването на жалостен писък, който косвено цели досег с външното чрез дращенето по стъклото.
С далчевското вглеждане и „нагъването на домашния сладкиш“ човекът спира да бъде толкова ясно заявен, колкото е при първообраза, където нагледът е модус на един ясно заявен субект („Повест“), докато тази способност при Рупчев е толкова обострена, че тя съществува самоцелно и няма реалистичен обуславящ Аз. Паралелно на „Повест“ може да се разгледа „Отсъствие“, в битовизираната и обтегната атмосфера говорителят е сянка, дух. Така обтегнатостта на обстоятелствата създава еднообразност, която се просмуква и у Рупчев и неколкократно се обостря чрез ограничения брой на предметите. И докато при Далчев те все още запазват вторичния си смисъл на идентичностни проекции и обтегнатостта се обуславя от саморефлексията, при Рупчев освен остатък на битуването и белег за чезненето и смъртта предметът е причина за отдалечаването от въздуха и поглъщането, създаване на изключително плътна атмосфера, фотографска реалия на смъртта, с която се слива животът. Тази еднообразност невинаги зависи от топосите на стаите, болниците, улиците, пример за екстериоризирано такова е „Излизаш“, а за интериорно – „Кесия с картофи“. „Ти тръгваш пак и пътят ти е същият: / неясни очертания, които вечерта поглъща, / … / в които после вечерта се свива…“; „Чува се как сред разрастващото се, плавно, плътно безмълвие / съседката трака с неизмитите съдове. /…накрая дори не усети смъртта си“. Можем да говорим за ритуалност и банализиране на смъртта чрез монотонността, съзерцанието (на не-човека).
Все пак пространството на „Тресавище“-то, където Далчев е цитиран чрез „Повест“, е гранично. Тъй като стигнахме до заключението, че Далчев ясно заявява присъствието на субектите си, то присъствието на полуматериалните рупчевски симулакруми кулминира и в затворените пространства, и в самата способност на града да обезличава. Най-лесно може да се онагледи тази съдбовност чрез „Смяна на нощната стража“, където настъпването на нощта може да се асоциира с надделяването на сянката като в „Силните на нощта“. Има образ, който отказва да бъде ситуиран в конкретен топос, а живее в рамките на портретите. Това преместване също задава една силно вълшебна и ритуална атмосфера; сянката на човешкото и кулминиращата липса се оформя сред неситуираността в опозициите горе–долу и вътре–вън, в авремевите пространства. По темата за времето при Далчев би било релевантно да се каже, че то е застинало и по този начин задушава героите си в „Болница“, същото можем да споменем за „Болнична градина“, „Кесия картофи“ и „Превъртане на световете“, където връзката между време и пространство е преобърната така, че сянката създава впечатление за изпреварване на времето след условната смърт с вглеждането в „любимото“: „мъглата как от Витоша се спуща“.
Ако мога да обобщя, най-вече бих коментирал обостреното чувство на Рупчев за живот в сенките, за липсата на сантименталически трагизъм, усамотяването и освирепяването на обстановката и изключителния съзерцателен размах. Тъкмо чрез този размах по толкова интересен, загадъчен и нов (не конкретно постмодерен) начин творчеството на Георги Рупчев, повлияно силно от Далчев, Дебелянов и Вутимски, оставя дълбока следа в поезията на 80-те.
КРУМ КИРОВ
