В стихотворението „Сънища“ на Едвин Сугарев се сблъскваме с една обременяваща констатация: „участвам в безкраен пир, / който е започнал отдавна и все не приключва“ 1. С изваждането на откъса извън контекст е уместен въпросът дали може да считаме поезията като именно такъв безкраен пир. Белезите на своеобразното празненство тук са различните модуси на претворяването, въвличането на множество гласове (свои и чужди), обръщането към онова универсално познание и разбира се, някаква форма на съхранение. В литературното наследство освен чрез устойчивото музикално присъствие Георги Рупчев се разгръща и в различни театрални и изобразителни роли: като драматург на човешката, битовата и социалната поставеност, като художник на различни пространствени структури и атмосферни натрупвания и най-вече като режисьор на динамиката и мизансцена. Заглавието на статията предполага един привидно бохемски прочит, но тези образи ще послужат като опора в улавянето на специфично Рупчевата сетивност, като се проследи как тя концентрира мястото и действието в определени характерни или не толкова форми.
Още първата му стихосбирка „Уморени от чудото“ събира няколко пространствено сгъстени стихотворения. Интериорите изграждат усещане отвъд света: изпразнен, застинал, носител на зловеща рефлексия: „Таванът се надвесва, става дяволско / и даже весело ти става, дяволе“. Въпреки че битието на стените и вещите е автономно, наличието на субекта е вкаменено в тази атмосфера. В „Стереомузика“ наблюдаваме трансформация чрез поглъщането: „и от човек / как ставаш / дявол“, а в „Превъртане на световете“ преизказните форми предполагат условност (даже повторителност ), породена от хипотетичната картина: аз съм-аз не съм. Постепенното анихилиране освен чрез ритмиката и формите се постига във финалното заключение, което сякаш ритуално приканва смъртта като акт на себеизличаване: „Това е стаята, леглото е приготвено“.
Центърът на по-нататъшните литературни вглеждания в двете произведения се крие в също толкова граничното „Чувство за бавно изчезване“: „Слязохме в бара. Посрещна ни вяло / дансингът като вдовец“. Може да кажем, че образът на бара обединява смислово атмосферата на интериорите. Там присъстват приглушената музика („На нощния ти грамофон върти се / единствената плоча“ – „въртял се е на празни обороти грамофона му“ – „Магнитофонът, невидим, броеше“), алкохолът, цигарите, сдавените опити за някакво движение, онова чувство за потъване в средата. Барът е опитът да се намери убежище и прикритие от разочарованията на света, но сякаш в този дом субектът се чувства откровено най-несигурно.
Макар стаите в „Ателие“, „Превъртане на световете“ и „Стереомузика“ да не са маркирани с чисто социалната и образна обремененост на бара, те се сродяват: при Рупчев барът не е пълен с глъчка и шумни разговори. Той е призрачното задимено мазе, в което се откроява единствено образът на самотното лирическо Ние. Въплъщенията на това Ние са от отделната фигура, през неясните сенки, до картината на хората, които играят карти и ядат сандвичи в „Ателие“. Сякаш екзистенциалната самота търси различни начини на запълване. Така баровото е едновременно в статиката (седенето), но и в динамиката (влизането на Мария, картите). А връщайки се към поглъщането, ще кажем, че танцът (под звуците на хардрока) в „Чувство за бавно изчезване“ синтезира цялата безизходица в анонимността и ритуалността на изтляването: „Ние танцувахме… С последни сили / обикаляхме дансинга в кръг. / Някъде долу се движеха нашите сухожилия, / кости, / мускули, / стави / и кръв“.
Сетивата на лирическия герой не остават запечатани между четири стени, а се простират и навън: „Отворен е прозорецът към лятната градина“. Доколкото пейзажът може да бъде различен и подстъпът към него също, то има едно постоянно обрамчване за обекта на поетическото. В „Голямата земя“ под въпрос е поставен кризисът: необходимостта от откриване на нов Ханаан. Тази бездомност и нуждата от търсене на нови колективни подслони са представени в една мащабна, поколенческа, човешка нужда от промяна. Защото в Рупчевата поезия едно от най важните неща е това движение, просторът на личността. И макар неговият поетически дух много често да е затворен на терасата, в рамките на дома, в улиците на града или в тъмните ъгълчета, той винаги се оглежда за алтернативни места, за нови хоризонти, за подслон.
Външните пространства присъстват като урбанистични картини и природни пейзажи, които често са алегории. Но градът не предлага избавление, а също предполага изличаване. В „Разходка“ между тротоарите, снега и закусвалнята се прокрадва въпросът: „…защо ли към десет / ти се ще / да изчезнеш безследно“. В „Силните на нощта“ освен замрял в безвремието, субектът е потънал в едно странично свидетелство и философизиране: „градът под нас / се състарява бързо“. Но тази граница между вътрешното и външното най-ясно е изчертана в „Смяна на нощната стража“. Интересно е да се наблюдава преходът: затварят се залите, в които вече се е смрачило. Отново присъства и откъснатостта от случайната тълпа: „наоколо се шляят посетители“. Оказва се, че всичко се притваря в мрака и остава единствено нощта, която е саморефлексивната алтернатива на всичко, единственият изход. В тази визуалнопластична среда нощта се обособява като отделна ниша и отделно пространство: „видян единствено от мрака“. Това е мястото, където героят може да се скрие. Доколкото и интериорът, и екстериорът се оказват потискащи и ограничаващи, то именно това мимолетно спасение се осъществява в невидимостта на тъмнината, в граничните полета. Разбира се, притегателният глас на мрака присъства като наратив в много голяма част от творчеството му, смесвайки се с различните постановки, но тук ясно се откроява като автономен. Това цялостно затваря визията за поетиката на Георги Рупчев, която не задава предварителни пространствени ориентири, а ги изгражда и разрушава на момента.
въпреки че Рупчев сякаш е известен с по-затворената и мрачна поезия, редно е да се отбележи наличието и на друг тип стихотворения, които са по-отворени към света и простора. Присъстват различни мотиви и образи: битови, импресионистични, породени от пътя и странстването. „Спомен за пристанище“ започва с асонансите на често завръщащия се образ на лятото: „Огромно беше лятото на юлското пристанище“. Още по-асонансно прозвучава началото на „Отдалечаване на въздуха“, в което застиналото се преплита с характерната реквиемна ритуалност: „Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани“. Пътят може да бъде разглеждан и в контекста на градските странствания, за които вече стана въпрос, но и на спонтанните опити за бягство. В „На пътя, някъде“ сякаш Рупчев отново прокарва фундаменталната анонимност през неотговорените въпроси: „Коя е тя, / къде отива тя, / какво е сторила?“.
В тази условна схема местообитанията в поезията на Георги Рупчев са интериорната пустота на бара, странстващата призрачност на пътя и граничната ниша на нощта. Доколкото не е прекалено грубо подобно обобщение, може да се каже, че в по-ранната му лирика преобладава схватката на приклещването, докато в по-късната върлува дистанцията на нощното, мистичното. И ако се върнем на стихотворението на Едвин Сугарев, с което започнахме, то завършва така: „Остава ми единствено коридорът, / остава ми единствено да минавам между / разните други животи“. С творчеството си Георги Рупчев надскача празнотата на изначално безкрайния пир; своеобразно го апострофира именно с поезия: защото тя е онова тайнствено гранично прохождане в тесните коридори, между различните пространства, между различните животи. Разбира се, в булото на нощта.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
1 Е. Сугарев, „Тезей в лабиринта“, изд. “Знаци“, 2025 г., с. 15
