Бихте ли ни разказали за начало някои от спомените си с Георги Рупчев?
Аз се запознах с него някъде края на 70-те години, там, където сега е Студентският дом в Клуба на младите писатели, и той вече имаше славата на един добър млад поет. Спомням си, че някъде 1981 г., когато Цветан Тодоров за първи път се върна в България от Франция, имаше някакъв конгрес по българистика и ходихме с Жоро, той имаше нужда леко от подкрепа, но още се движеше. По-късно вече започна много сериозно да се парализира заради мултипленната склероза. Той живееше в кв. Гео Милев, в една къща на третия етаж, без асансьор. В стаята му имаше пиано. Той вече не можеше да свири на това пиано, но така сме стояли до късни доби с него, тогава беше и времето на хардрока. Макар че слушахме и класическа музика, и джаз. Той пушаше доста. И така сме си говорили до много късно през нощта и по телефона.
Вие имате стихотворение, посветено на него, както и той на Вас. Как е станало така и имало ли е други причини освен Вашето приятелство?
Моето стихотворение, което е посветено на него, съм го писал една нощ, прибирайки се от него към къщи. Може би беше след 12 часа. Беше една зимна, но много ясна нощ, с пълна луна и с чист въздух, така че цялата Витоша се виждаше. Професор Михаил Неделчев твърди, че е емблематично за цялото ни поколение, но то беше посветено на Жоро.
„Уморени от чудото“ излезе 1982 година, горе-долу тогава, когато ви говорих и в началото, когато се запознахме. Той с тази си стихосбирка направи голямо впечат-ление. През 1989 г. излезе книгата „Силните на нощта“, заглавието идва от едно мое стихотворение, той ме беше попитал тогава дали може да го ползва и аз казах „разбира се“, за тази игра на думи: вместо „Силните на деня“, „Силните на нощта“. Това заглавие сякаш започна да определя всички нас, цялото поколение на 80-те.
Как присъства по-конкретно музиката в поезията му? Какво той самият е обичал да слуша?
Както казах за пианото в самото начало, неговата поезия е много музикална, много свързана с музиката, макар че и много образна. Всъщност, музикалната поезия не може да се превежда. При Жоро обаче има един баланс. Той е много образен и много музикален едновременно. Музиката на неговата поезия е доста особена и дори автобиографична. Обаче, ако погледне човек по-внимателно метриката, това не е изящен силаботонически стих. Редовете са различно дълги. Ударенията не съвпадат. И все пак звучи изключително музикално. Това за мен по-скоро го приближава до тонически стих. Така е при Борис Христов също. Точно тези несъвършенства на метриката го правят всъщност по-музикален.
Спомням си, две групи, които доста слушахме, говоря за края на 70-те години, Foreigner и Cockney Rebel, любимата му песен беше „Sebastian“. Хардрокът беше на мода тогава все още. И той много слушаше музика, още повече, че не можеше да свири и вече се слушаше на касетофон. Както казва Езра Паунд в своя манифест на имажистите относно ритъма: да следваме не ритъма на метронома, който е абсолютно математически изряден и точен, а да следваме естествените каденци на речта. И това прави до голяма степен Жоро Рупчев, въпреки че особено по-късните му и мащабни неща като „Смъртта на Тибалт“ са писани в свободен стих. Обаче, както пък казва Елиът: Никой стих не е свободен за поета, който иска да свърши добра работа. Неговият свободен стих е също много музикален. Да не говорим, че „Смъртта на Тибалт“ започва с епиграфа: Ако едно музикално произведение може да послужи за епиграф към поема, то в случая това е „Смъртта на Тибалт“ от балета на Прокофиев „Ромео и Жулиета“. Тибалт е убит от Ромео. И е много интересно, че той е главният герой в тази изключително силна образна и музикална поема.
Има мотиви, които се повтарят, които ги подема един инструмент или друг. Тези удари на тимпана, както завършва поемата: „Един. / Два. / Три. / Четири. / Пет. / Шест. / Седем. / Прозорците. / Прокобите. / Прокофиев. / Пркфв. / Чух, че Тибалт бил умрял“. Разбира се, ако чуете тази част от балета, има ги тези тимпанени удари, които са много странни в пълна тишина.
Освен че Вие сте превеждали Рупчев на английски, какво е превеждал самият той на?
Жоро беше също и преводач и от руски, и от английски. Чудесни преводи има на Гумильов и на Ахматова. Аз тогава работех в издателство „Народна култура“, точно като преводач на поезия от английски, редактор. Те направиха заедно с Калина Филипова преводи на Ферлингети и на Джон Ленън. Не само песни. Джон Ленън имаше и кратки леко сюрреалистични сатирични разказчета, които също бяха преведени. По-късно и Робърт Уорън е превеждал. Има и други преводи, които е правил вече след като заминах за Америка. Превеждал е и Елиът след това. Аз съм преводач на Елиът също, имам едно издание от 80-те години и второ, което излезе през новия век, но се оказа, че и той е правил превод на Елиът на „Пустата земя“, тогава, когато ме е нямало тук.
Той изцяло живееше в този свят, който не бих казал, че не е реалният, това е по-реалният свят. Това е духовният свят, който всъщност съществува вътре в материалния или може би и не само вътре, но във всеки случай това беше неговият. С годините той беше все повече прикован към стаята си, в която някак можеше да се помести и Верона, и София, и „Ромео и Жулиета“, и цялата световна литература, и Прокофиев да звучи.
Какви бяха спецификите на периода на 80-те?
Това е последното десетилетие на комунизма, както знаете. По онова време не беше задължително да има стихотворение, посветено на Партията или на другаря Живков, или на Ленин. Но при всяко положение една по-модерна поетика, по-мрачна, не беше подходяща за ушите на критиката. Говорим за критиците, стожери на социалистическия реализъм. Затова казвам, че „Силните на нощта“ вероятно е едно заглавие, което някак определя и Жоро, пък и цялото ни поколение от 80-те години. Много от останалите поети – Едвин Сугарев, Ани Илков, Данила Стоянова, която за съжаление е много малко-известна – останаха без издадени книги. Книгата на Данила излезе след смъртта и` , тя почина на 21 години. Но тези, които имахме книги, включително и аз, не сме били силните над деня, които са сочени за пример. Иван Теофилов публикуваше много от тези поети. Примерно Борис Христов е малко по-възрастен от нас, макар че горе-долу пак по това време излезе първата му книга, „Вечерен тромпет“.
От каква поезия се е впечатлявало цялото Ви поколение? Как е било „модерно“ да се пише?
Интересно е, че в началото на 80-те години ние много се впечатлявахме от битническата поезия. Аз съм превеждал Алън Гинсбърг, по-късно имах щастието да се запозная лично с него в Америка, но още в началото на 80-те съм го превеждал. Тогава той по политически причини нямаше за какво да бъде цензуризан, защото е доста ляв, обаче имаше много нецензурни думи и образи в поезията му, които бяха цензуризани в издателството. Впрочем същият случай е със „Смъртта на Тибалт“ на Георги Рупчев. Интересното е, че аз започнах със свободен стих, а вече към края на 80-те минах повече към класически стих. Имаше един консервативен ренесанс не само в политиката от времето на Рейгън, а също така и в литературата. Томас Елиът се върна на мода – един много странен, но огромен поет, който е едновременно модернист и консерватор, който сам за себе си говори като за класицист в литературата. Той, разбира се, е модернист, но се върна на мода 80-те години, говорим вече и за американската и световната литература. Но и римуваният стих. Мисля, че това бяха важни неща за нашето поколение. Но не може да се каже, че има някаква стилистична тенденция, обща за различни поети.
Имали ли сте някакви свои си субкултурни групи?
Ако се върнем към началото на разговора за Кабинета на младите писатели, там бяха Румен Леонидов, Миглена Николчина, Георги Рупчев, аз. След това Ани Илков, който не беше там, но горе-долу се познаваме от същото време. Едвин Сугарев, Силвия Чолева, тя е малко по-малка, първата и` книга не излезе през 80-те години, но може да я включим. Също така, пак казвам, Данила Стоянова. Изпускам имена, говоря главно за хората, с които бяхме близки приятели. Но може би характерното за нас е, че ние не бяхме площадни поети, въпреки че много от нас се включиха доста активно в т. нар. неформални групи – Екогласност, Клуба за гласност и демокрация, списанията „Глас“ и „Мост“. Жоро говори в поемата „Смъртта на Тибалт“ за тези революции, които се състояха във взимане на наркотици, носене на дълга коса, което беше забранено от милицията и така нататък. Това бяха някакви опити за бягство от системата, не говоря непременно за нас, за пишещите хора, а за нашето поколение в по-широкия смисъл.
От кой български поет сте били по-силно повлияни?
Константин Павлов е един такъв поет, когото аз имах щастието да познавам. Но той, след 65-а година, когато излиза втората му книга, нищо ново не беше публикувал до 89-а. Атанас Далчев е поет, когото ние, разбира се, всички знаехме, но той тогава не беше в учебниците, така като е сега. Далчев е поет, който винаги е бил някак маргинализиран преди 44-та година, защото не е символист. Той дори пише против символизма, дори и против Яворов. Мисля, че доста е повлиял на нашето поколение със своята предметност. Но разбира се, имаме влияние и от другата тенденция – Яворовата и символистичната, може би по линия на тъмната поезия.
Има ли някакво влияние върху по-нататъшната поезия Георги Рупчев? Как оценявате изобщо неговата публичност като поет?
Е, това вие ще кажете. Надявам се, че има. И сигурен съм, че има, защото той е едно име, което някак в перспектива нараства. Някои имена изчезват след 20 години, а други нарастват като значение. Той е точно този случай. Той след смъртта си става всъщност по-известен поет, отколкото беше. Той беше известен и преди това, но между по-тесен кръг хора, пишещи и четящи, защото поезията не е популярен жанр. Възможно е да бъде. Пак казвам, че неговата поезия е доста трудна за четене, защото той напрекъснато прави препратки, скрити цитати и т.н. към литературата, освен смисловите игри, които не са просто омоними. Въпреки това се оказва, че той има сравнително широка публика вече. Може би с течение на времето вкусовете се развиват, променят се.
Има ли нещо, което изключително силно да го е повлияло поетически, да му е дало вдъхновение, така да се каже?
Аз мисля, че при всеки поет, пък да не кажа при всеки писател, винаги по някакъв начин нещата са автобиографични. В поезията това е абсолютно неизбежно – да се комбинират реални спомени и неща, които си виждал самия и са останали у теб. Защото всъщност поезията е твой вътрешен живот. Твой духовен живот, който е истинският ти живот. Абсолютно мисля, че всяко негово стихотворение може да се тълкува в някакъв такъв смисъл, не непременно свързан с парализата, но с някакви събития от личния му живот.
Въпросите задава: Редакторският състав на ЛВМ
