„Searching for the truth among the lying
and answered when you’ve learned the art of dying.“
George Harrison
Тибалт – пътешественик през времената, преминал през всички малки и големи сцени, опери, театри, читалища и актови зали по цял свят от създаването си преди 5 века, намира свое трайно убежище в софийския апартамент на Георги Рупчев. Този безсмъртен смъртник, често забравян, подминаван, нехаресван заради човешките си качества, които го превръщат в злодей в историята на героите на високите морали, е преоткрит под писеца на поета „на границата” в поемата на живота между тимпанените удари „Смъртта на Тибалт”. Поема, която е цяла житейска философия, своеобразен наръчник на израстването, мемоар на едно съществуване и magnum opus на едно велико творчество.
„Страх“ е думата, която описва процеса на обсъждане на такова произведение и въпреки стремежа да бъде обхванато, то просто надхвърля възможностите на езика, а и на мозъка, но това се пренебрегва поради наложителността на разговора. Всичко бледнее пред емоционалните състояния, в които те хвърля неговото четене, порива за тяхното изразяване те тласка към стената, задължен си да оплачеш Тибалт заедно с всички жени на Верона и покрай него да оплачеш и себе си, прииждащата смърт и недостоверния живот.
Успокоението е, че поне Тибалт е поживял, „бил най-прочутият фехтовчик“, „мятал се във всевъзможни гнусотии / и изричал гласно и проклинал“, „изливал семето си в чуждо гърло“. Това са неговите възможности, така е живял, необременен от мислите за края. След всяка възможност на Шекспировия герой в текста се поставя възможност на Аза, противопоставят се тези крайности на човешкото съществуване, докато Тибалт „с немигащи очи разравял гробове, / ограбвал просяци, бичувал ги до кръв“, Аз-ът трябва:
да заучавам Шекспир наизуст,
да го цитирам при добре наметен повод,
за да сплотявам със снимките в семейния албум
и между тях да си почиствам очилата с кожено парцалче.
Цивилизацията ще каже, че е по-добре така, Тибалт е намерил своя заслужен край за живота, който е водил, но тогава идва въпросът „А ние?“. Парализирани, непригодни за живот, капсулирани в уплаха от самия него, чакаме неизбежното като спасителна сила, единственото сигурно нещо в преживяването на съвременността:
Страхът-свещенодействие, полегнал между теб и мен
като добре обучен пес-пазач,
ще ни спаси от всички истини на истинския свят
Истините на Тибалт остават непонятни за нас, затова живеем във фалша – фалшиви маниери, етикети и бунтове, фалишив живот, фалшива смърт. Не като тази на Тибалт, обявена окончателно от оглушителни тимпани, изненадваща, незаслужена, трагична, честна смърт в опълчването срещу лъжата, благородна в името на рода на Капулетите. На този фон изглеждаме нищожни в смешните начини, по които умираме:
умират пред бараки на гета или концлагери,
умират в асансьорите, пребити с автомобилни вериги,
умират за всеобща полза,
умират безполезно, казват, че красиво,
умират с мозъци, размазани върху асфалта,
умират изнасилени в телефонни кабини
Но това знаем, с това сме свикнали, „обучени сме как да се умира, / едва сега ще трябва да се учим да живеем“. Как се живее, когато нещо те притиска, когато часовникът тиктака, когато няма смисъл, когато сме прекалено заети да преживяваме? Кой е пропуснал да ни научи, докога ще тече това самообучение? Кога съдбата ще спре да отминава край вратата? Тук идват различията, в отговора на последния въпрос се проявява житейската философия на всеки. Рупчев отговоря с гласа на Аполинер: „Отворете ми вратата, на която чукам с плач“. Невъзможността и безсилието надделяват над изначалния порив за живот, парализирани, сме поставени с пасивна позиция в собственото си съществуване, колкото и сълзи да бъдат проляти, трябва вратата да ни бъде отворена от някого, докато изтощени, не спрем да чукаме. Неслучайно обаче в творбата може да се разграничи и още една житейска философия – тази на младия Рупчев. Все пак 10 години израстване се четат между страниците. Като че ли за Рупчев в края, възможността е само да се преживява, нещото, от което младият Рупчев най-много се плаши. Той, младият, се надява същата тази „единствената възможност“ да е животът, истинският живот:
Не вярвам, че това е нашият реален свят: просъница.
Той вярва повече, иска повече, не приема, че неговият живот е както в изначалните варианти на текста, само „живеене“. За съжаление, надеждата завинаги остава атрибут на младия човек. Примирението дебне зад вратата. За обръщащия се назад: „А раницата, дългата коса, герданчетата и следите от инжекции / са спомен от игри на революции“.
Сега тези моменти на бунт, които са били единствен начин на изразяване на мирогледа на недоволството преди, изглеждат като детски игри. Улегналото примиренчество изтрива златния филтър на тези спомени. С приемането на откровеното незнание за това как действа света, се преминава към несигурното кретане на преживелицата. Така младият човек се опитва да избяга от смъртта, да забрави за нейното съществуване за да може да се отдаде на истинския живот, а зрелият пребивава в тази оставена му от смъртта ниша, чиито стени се приближават все повече. Зрелият човек умира смачкан между стените, младият умира когато се превърне такъв.
В контекста на 80-те един друг закъснял модернист също твърди, че „съдбата винаги е минало“, но поне дава малко повече шансове за живот:
Разбираш ли, някой, който е преди теб,
някой, който оставя подаръка на входа,
звьни и си тръгва
и ти тичаш към вратата, отваряш
и животът започва.
За Иван Станев единственият начин животът да започне, е, ако човек сам направи крачката навън, личната отговорност да вземеш решението обаче е зависима от провокацията. Актът на осъзнаване е нещото, което провокира движението навън. Когато се отговори на нуждата от подобно изясняване на представите, възможността за спасение се отключва. Но ще се окаже, че дори желанието за живот да се осъзнае, живот днес няма. Съвременният човек уби живота, като че ли вече само симулираме неговото съществуване:
какво ни води като насмолен капан
през лабиринтите на блудкавата вяра, че живеем,
когато преобърнахме живота в преживелица,
а преживелицата в полусън от кръв и пльт,
от все по-малко кръв, от раздробена плът и експлозиви
Въпросителните не помагат. Отговори не се намират. Сигурно е само фикционалното. Тибалт е сигурен, неговата смърт също. Пиесата „Ромео и Жулиета“ е сигурна, хардрокът е сигурен. Изкуство е тайнство, а „тъй често непонятното и маскарадите са истини“. Захванати за тези две истини, смъртта и изкуството, преживяваме в незатворения кръг от възможните невероятности:
в кръга на нашите възможности,
на нашата единствена възможност
да преживяваме между тимпанените удари.
Също като Тибалт. Доближаваме се до истината.
ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
