Новият роман на руската поетеса и есеистка Мария Степанова, „Фокус“, внася в цялостното ѝ творчество нов жанров и художествен елемент. В сравнение с предишната книга, „В памет на паметта“, „Фокус“ отново събира в себе си множество исторически и лични препратки, които придават на текста поетическа наситеност и асоциативност, като едновременно с това го сродяват тематично и стилово с вече познатото от авторката, но тук главната героиня – писателката М., която вече е спряла да пише – е като своеобразно прехвърляне от семейната и световната история към личностното търсене и индивидуалното осъзнаване на човека в неговото настояще. Бягството от себе си и себеидентифицирането като враждебна сила заляга в текста като основно смислово ядро.
Насилието, от което героинята бяга, напускайки мястото, на което живее, поставя пред нея въпроса за това дали самата тя не е носител на това насилие, дали в паметта ѝ не е закодиран някакъв хищнически код, който да я сродява със звяра извън нея. Звярът е съвсем реален – страната, която насилствено води война – и в текста присъства дори в случайната среща на М. с човека от влака: „Излизаше, че интересът към чуждите глезени я сродява със звяр, кой знае защо и на нея ѝ се искаше да тича след тях, макар че ни най-малко не претендираше нито за сливане, нито за поглъщане и нейното вътрешно зверче би могло по право да минава за тревопасно, ако понякога не го издаваха неуместни желания“[1]. Така пътуването, с което започва романът, се оказва възможност – дори случайност – тази същност да бъде отхвърлена, за да се случи цялостна трансформация на героинята в един нов човек.
Носител на звяра се оказва дори езикът, през който прозира жестокостта: даже зад думите, обозначаващи насилие, се крие истинско историческо насилие. Така собственият език ограничава героинята до спомена за злото, до нейния опит в контекста на цяла една общност. Това връщане към собствената вина в рамките на колективната вина е постоянно присъстващо. в книгата. То показва невъзможността за бягство от съдбата и от вината за нейното случване. Ето например една от многото препратки, в която се споменава епизод от романа на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“: „Не, да се сърди на езика, беше безсмислено, а и несправедливо, по-скоро имаше смисъл да търси сметка от себе си, но М. не правеше и това – по-точно, сметката идваше при нея без никакво нейно участие, както при онази жена, на която всяка нощ носели кърпата, с която тя навремето удушила детето си, и по тази настойчивост човек можеше да се досети, че тя живеела в ада.“ (стр. 62-63)
Съхнещата и променяща се земя става ад, в който човек остава незащитен от токсичното влияние на собствената си личност. Единствено осъзнаването на отговорността и приемането на страданието като личен път може да доведе до промяна и промяната се случва: малкото отклонение на героинята преобръща цялата ѝ съдба. Въпреки нееднозначния завършек романът предлага ясната концепция, че всяка промяна отключва верижна реакция и води до неизбежни последствия. В случая това е едно ритуално раждане на новата А. от старата М., чиято символна смърт настъпва с влизането в цирка и отъждествяването с новата роля, ролята на артиста, който се променя не само външно, но и вътрешно, докато публиката вижда физическата му част под формата на разрязаното с трион тяло, което винаги е готово да възкръсне.
Липсата на конкретни имена в текста е показателно за универсализирането на М.-ината съдба, за рефлексията на външния свят върху нестабилния ѝ вътрешен свят. Така дори Булгаковата Фрида става образ на отговорния за насилието виновник, а охранителката на лебедите Джей Джей – в отчуждена и самотна жена, която не е способна да предотврати престъпното отношение на хората към лебедите, с което се сблъсква. Именно тази памет е бреме – нито може да се избяга от нея, нито може да бъде променена, защото корените на антагонистичните подбуди са далеч в миналото, те не могат да бъдат свалени от гърба и захвърлени извън обсега на чувството за лична вина и значимост. Затова вече няма вкъщи – то не може да предложи сигурност, а само да се огъва под постоянно трупащото се настояще. Това е урок и за нас, читателите – спокойствието е само там, където човек осъзнава своето място в света и не търси дом, в който да се скрие, а се опитва да промени себе си и заобикалящия свят, така че той да се превърне в дом за всички.
МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
Мария Степанова, „Фокус“, превод от руски език Здравка Петрова, изд. „Жанет 45“, 2025 г.,
