Прераждане
Черното момче ме гледа вече месец
от спирките на метрото, по витрините, расте
наградата за намирането му, влошава се
качеството на снимките, отначало бяха цветни,
сега навсякъде висят ксерокопията, изстискани
от умиращия тонер. Дори името му
вече не се чете. Няма късмет, защото
се е родило черно и мастилото
свършва по-бързо. На последните ксерокопия
напълно прилича на мен.
Закуска
Нека не сравняваме адовете си, и двата имат
език, езиче, дълбоко гърло, зад което
е нищо
да вървим
през нищото към слънчевия омлет
с листенце мента и глухарче.
Зелена писта
Когато пиша стих,
има все по-малко от него.
Когато приближавам планините,
те изчезват зад пухкавите хълмчета,
зад зелената писта.
А когато застана с тях
лице в лице,
те ме оставят без думи.
Най-хубавият стих завършва
наполовина.
Тадеуш Домбровски, превод от полски: Крум Киров
Реинкаранция
Най-равните паркети са белег
за липса на човечност,
не е имало гости,
не е имало разливани кафета,
ракии от петдесет грама или колкото
ти прецени сипвачът.
Пили сте внимателно, за да не разлеете
двадесет и първия грам и тези след него
нататък до петдесетия
все още фотонизиран от иконата
за петдесетница поглъщаш си
светите духове като лекарства
против клаустро-филия и не ги
разпространявате с „наздраве!“.
За да не се разлее на паркета
и в греяната да запази пламъка на джина.
Понякога петдесетте грама излизат само
четиресет от шишето
с деветбуквена марка и така до
нулата
на времето зад нас
като завръщане на хуманизма.
Прометей в метална кутийка
Като сцената със запалката
в трамвая от „Под прикритие“
пламъчето от металния газен
Прометей ме венчава със
зеленикавото в газта и влечението
към цигарите когато изглеждаш като
опит за щурм на Народното събрание
докато правиш обиколки безцелно
около него и краката ти се намират
на двадесет и един грама огън над земята
а въженцето на огъня и въженцата
като цяло пулсират като сенките
на графично стереометрично
построение на сградата на Университета
в гредореда на интертекстуалността
между Гълъбарника и Националната
библиотека софийският Прометей
с пепелниците по(д) пейките
като огледало в тъмната си одая
Прометей ме осенява без сласт
че в езерото виждам корените на
цветята а водните молекули
както не обичат въглеродните
ще разстилат присъствието си у човека
и извън като потопа на пиенето
до късно с приятели и ще угасят
приятелството с пристъпи на
сомнолентност и сънища за центъра на
София през 30-те години в царския дворец
и ще кажеш лека нощ на Прометей
ще го издухаш като гнусна капка
застояла алкохолна течност по масата
и ще чуеш чупене (пукане) на пламнало шише мастика
в жълтия паркет.
***
Сблъскваш се с интимността на хората
и ти става хубаво
свикнал си свикваш с близостта и
опирането на якетата едно в друго
като християнска задушевност
никога шеговито страстно
и трябва да обършеш още толкова
окапали по работните столове
на бюрата със среброзелените
мастилници и задрямалости
за да слезеш от трамвая на спирката
да видиш как Той е тройно по голям
и пантографът е антената на Бог
затова старите трамваи имат пощенски
кутии за незначителни писма
да си ги чете
сам на спирката минаваш покрай църквата
и когато допреш пръстите
от свойта длан до челото се жегват
и този път ще изчакаш колата да мине
въпреки че ти си с предимство
и осъществяваш сливане на
течностите между очните ябълки
и това което е течно вътре в огъня
на свещите.
Крум Киров
За традициите
Шкафът още мирише на баба ми.
Незабравени бели мушката.
Сто карета с шевици нашарени,
подредени за рокли сто плата.
Никой няма, уви, да ги шие.
Можем само да ги продадем.
Или пердета от тях да ушием –
да се скрием. Да ги скрием. След ден
да прашасват. Ще прашасат във шкафа
във големия ни апартамент.
Сто изгубени пазени плата.
Сто игли неизползвани. След ден
ще поседнем отгоре им. Някога,
заприличали на игленик,
ще се сетим отново за шкафа
за вторичните суровини.
Анджела Георгиева
