Утвърдената литературност в рамките на наратива е поставена под сериозно съмнение в новата книга на Иржи Кратохвил, „Леглото е постлано. Нови бърненски разкази“. Тя събира 21 независимо подбрани разказа (както и самият автор отбелязва в своята бележка), но стилово уплътнени от специфичното присъствие на повествователя. Авторът е един от най-оригиналните съвременни чешки прозаици, носител на множество награди и превеждан на различни езици. Сборникът е своеобразно продължение на „Бърненски разкази“, които излизат на български език през 2016 г. И двете книги се вписват в характерното за писателя направление, основано на хибридното фантастично-реалистично и фрагментарно начало. Извън рамките на конкретиката то може да бъде сведено до обобщеното определение постмодерно.
Постмодерният стил разкрива текста като отворена метафора, на моменти употребяваща образния инструментариум на магическия реализъм и сюрреализма. Разказите размиват границите на абсурда, илюзията и натурализма. Още в първата глава експерименталният стил на повествованието свидетелства за размесване на перспективите, което води до сливане на идентичностите на Евичка и Матейчо. Тук психоаналитичният подход ни отпраща към филма „Персона“ на Ингмар Бергман, който също въвежда подобни наративни техники. По-нататък ще видим различни проявления на постмодерната дисперсия (разчупване, разлагане) на реалността: разказ, който се модифицира вътре в разказа; метаразказ (разказ за разказа за разказа – това можем да наречем „похват на матрьошката“). Поставят се въпросите за свободата на действие от страна на повествователя; разколебава се автентичността на случващото се, то се огъва и модифицира „на живо“. Именно тези метанива на включване/намеса/рефлексия върху реалиите показват творбата като спонтанен процес: „реалността често е лишена от онова, което мога да нарека вътрешна логика“[1] (с. 53). Писателят е именно в ролята си на демиург – решаващата ръка на събитийността. По брехтиански модел метафикцията е основен похват, а яркото присъствие на писателската интенция много често (пряко или не) „сръгва“ героя към определено действие. Друг пример за ефекта на отчуждението е описанието на епизода, за който се казва, че не се е случил: „Нали и в нашия живот има доста епизоди, на които не сме дали никога възможност: навреме сме завили в друга посока“ (с. 293). Играта с гледните точки е примесена с чувство за хумор и ирония.
Героите са представени в своята социална флуидност – от интелектуалци до хора от периферията, и са идентифицирани чрез своя стремеж за адаптация спрямо действителността. Един такъв „фалшив заоблен камък“ се оказва носталгията. Разказвачът я определя като ненадежден способ на паметта, тъй като „е обратнопропорционална на близостта на своя източник“ (с. 166). Докосването на героите с миналото и все пак отказът им да се „вкаменят“ в него, свидетелства за присъствието на някаква отправна точка на настоящето. Повествованието не пропуска да повтори и добре утвърдени мотиви от литературата (като ги преобръща): за вечното завръщане в дома (който не е като в спомените), за празния влак (който дори сам не знае защо е тръгнал). Темата за разрухата е свързана с неслучилата се идилия на миналото, с хаоса от войната и с дефицитите в тоталитарния режим. Тази „източна безпомощност“ може да бъде описана като horror vacui (ужасът на празнотата). Парадоксите на (пост)военния свят са свързани с противопоставянето на смъртта и унищожението с изначалната монолитност на неживото: пасторалният облик на природата, продължаващата идентичност на град Бърно. Саркастично е загатнат и по геомилевски настъпващият рай на земята след последните простреляни и убити, но за всички е ясно, че такъв не е възможен. По-скоро реалността се приближава до циничната изложба Human Shit, в която човекът е въплътен именно като екскремент. Така се повдига един от основните въпроси: за ценноста на човека под диктатура (но и не само). Цигареният фас, който се трансформира в съветски генерал, е огледало на действителността на грубото и безпардонно минало. Бездушният материализъм на обикновения работник е противопоставен на чувствителната осъзнатост на хората на изкуството (въпреки че изкуството понякога също се представя като жестоко и безскрупулно).
Всичко това води до същността на отпечатъка на миналото върху съвременността и травмите от онази (не)действителност. Макар и темите, свързани с тоталитарната власт, да не са изобщо чужди на източноевропейската литература, тук те не остават в рамките на една особена самодостатъчност, а се вписват в широк културен контекст, което гарантира тяхната оригиналност. За това допринасят фрагментарната структура, непосредственият език, неочакваните поанти и митологично-приказната образност. Още на корицата се забелязва рисунката на коня, който в текста се появява заедно със своя ездач като проигран митологичен архетип. Зооморфизмът при лилавия лакей и човекоживотните от преданията в Жабовржески могат да бъдат обобщени със следната вътретекстова дедукция: „Ама може ли така?, изплаших се аз. – Ние сме в приказка, там може“ (с. 245).
И не на последно място, редно е да се спомене, че наименованието „Леглото е постлано“ откриваме не само като част от заглавието на сборника, но и като заглавие на един от централно разположените и по-обемни разкази, който проиграва основни теми: ще видим как сватбеното ложе става идентично на смъртното ложе; постланото легло е символ едновременно на любовта и на смъртта.
Идентифицирането на човека със собствената му памет, търсенето на мястото на литературата и изкуството, кризисът на идентичностите пораждат колебания по отношение на собствената реализираност, която изглежда ултимативно приклещена: любов и/или смърт. Обединявайки копнежите по истинност и автентичност, събирайки „случайните“ истории на „случайните“ разказвачи от всички части на Бърно, сборникът с разкази на Иржи Кратохвил е успешен именно поради своя небрежно експериментален стил, задълбочената рефлексивност на повествователя и героите и изследването на връзката на човека със света през травмите и спомена. Изводът е, че паметта не само се извиква, но и се конструира.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
Иржи Кратохвил, „… Леглото е постлано. Нови бърненски разкази“, превод от чешки език Добромир Григоров, изд. „Сонм“, 2023 г.
[1] Всички цитати са от посоченото издание.
