Blog

Г-жо Степанова, бихте ли ни разказали повече за най-новата си книга „Фокус“?

Новата ми книга е различна във формално отношение. Тя е художествена, но си играе с идеята за автофикция. Започва с героиня, чиито житейски обстоятелства очевидно напомнят моите собствени. Тя е писателка в изгнание, живееща в европейска страна. Произхожда от страна, която води агресивна война срещу своя съсед. И героинята се оказва неспособна да пише повече. Защото има сериозни проблеми с миналото си. Това е вечният и безкраен въпрос за отговорността и вината и страданието, свързано с нея. От нея се очаква да се срещне с различни хора и да даде обяснение за всички зверства, за които е отговорна нейната страна. И така тя не спира да се пита за собствената си роля. Дали не би било по-добре да бъде просто човек? Разбира се, в края на краищата никога не се получава, защото не можеш да избягаш от себе си, от това себе си, което играе ролята на съдба.

Поставяте под въпрос проблемите на човешката идентификация в света. До каква степен тя е продукт на личното и колективното съзнание?

Проблемът е дали изобщо можеш да очертаеш границата на личността си и дали процесът е преднамерен. Всеки се опитва да претендира за определена невинност. Аз не съм виновен. Аз не съм част от това. Аз се определям от собствените си нужди, от собствените си житейски обстоятелства. И така, всичко, което се случва, ме вкарва в нещо като реактивна дейност: аз съм реагиращо същество и това ми позволява да запазя определена степен на психично здраве.

Как тази илюзия и този субективен тип възприятие са свързани с рефлексията и как ги прилагате в писането си, в разказа си?

Единственото, което човек може да направи, е да бъде много внимателен, да поставя под въпрос своите движения, логиката на мислене и т.н. Има един виц за стоножка. Когато започне да мисли за това как движи краката си, тя вече не може да ходи, защото процесът е толкова комплексен и все още се изплъзва от практическото мислене. Така че, когато започнете да мислите, вие спирате да ходите. И в това отношение писането е подсъзнателната или несъзнателната част от процеса. При писането винаги казвате много повече за себе си, отколкото сте възнамерявали. Можете да го разглеждате като своеобразен експеримент. Изписвате нещо на хартия и едва тогава откривате какво всъщност мислите и как се чувствате.

Вашето писане се занимава с темите за паметта. Как паметта и миналото се отразяват на това, което пишете?

Паметта е тема, която винаги ме е интересувала. Още не бях писателка, когато бях дълбоко потопена в семейната си история.

Аз съм родена през 1972 г. Това беше времето, когато съветската (анти)утопия беше в своя пик. Реалността, която познавах като млад човек, бе коренно различна от реалността, за която ми разказваше майка ми, когато описваше историята на семейство ни. А аз принадлежах към семейство на събирачи на вещи. В продължение на десетилетия те никога не са изхвърляли нищо: книги, сувенири, шапки, визитни картички. И се чувствах толкова странно в съветската действителност. Визитни картички за какво? Какво ще посетиш? В известен смисъл живеех в две различни реалности. Това беше интригуващо и ме накара да жадувам да науча повече, да достигна по-висока степен на разбиране на този изгубен свят. И когато бях може би на 10 или 12 години, реших, че трябва да напиша книга за моето семейство, за моите предци. Никой не ме е карал да го направя. И интересното е, че по някакъв начин тази идея се развиваше. Развиваше се на фона на едно по-широко, общоевропейско или общозападно развитие или движение към това, което днес наричаме култура на паметта. Защото в средата на 70-те години изведнъж всички, гледайки разпада на старите светове, разбрахме колко е трудно и етически, и естетически да наложим граници. Наш морален дълг е да спасим всичко, което можем да спасим, да намерим място, където да поставим всички останки, дори и малките неща, които са разпилени. Да имаш историите, но да нямаш снимките. Да имаш някакви остатъци от нещо, но да не можеш да изградиш пълна картина.

Но това, което можем да направим, е да запазим нещата и да им позволим да продължат да живеят. И това беше нещо общо, което бавно оформяше общата чувствителност на съвременния западен свят. И мисля, че сега живеем в свят, в който паметта е управляваща и през последните 10-15 години се превърна в политическа и икономическа сила – не в най-добрия смисъл на думата. Нещо, което беше трудно да се предвиди.

Дори терминът „винтидж“ е измислен, за да се придаде допълнителна стойност на неща, които не принадлежат към далечното минало, които не са антикварни в общия смисъл на думата, но ние се опитваме да ги направим по-антични, за да ги направим икономически изгодни. А когато икономиката навлезе на сцената, тя става политическа и намесва големите сили. Живеем във времената на войните на паметта, като някои от тях засега са просто студени войни. Мисля, че войната на Путин срещу Украйна е, да кажем, гореща война на паметта, и всичко това се прави, поне отчасти, за да се наложи нечий възглед за паметта или историята на милиони живи същества.

И така, къде е точката, която превръща темата за паметта в нещо като клише?

Това просто се случва и то едновременно в различни страни, в различни култури, на различни езици. Започва се с това, че паметта се превръща в колективен процес и е доста лесно да се трансформира в организиран акт на рефлексия на миналото. Мога да ви дам един пример. Преди инвазията в Курск в Русия имаше редица средства за отбелязване на загиналите през Втората световна война. Но в някакъв момент се появи движение, което се наричаше „Бессмертный полк“ и хората маршируваха по улиците на различни градове с плакати с ликовете на свои роднини или на някакви неизвестни войници, които току-що са загинали, и искаха да ги почетат. Това беше на пръв поглед невинно. Какво лошо има да си спомним за хора, които са починали преди 80 години? Но всъщност, както виждаме сега, това е била финансирана от държавата дейност, която е подготвяла руските граждани за някаква форма на нова война. Това е инструментализиране на езика на миналото и на действителни жители на тази земя на миналото, за да се разшири миналото в настоящето.

Двете крайности в отношението към миналото със сигурност крият опасности – и крайното му бунтарско отхвърляне, и окопаването на човека в него. Подобни са нагласите и спрямо бъдещето. Каква е ролята на човека като балансьор на модуси?

Бъдещето е нежелана дума през последните няколко десетилетия. Не че никой не я споменава, но имам чувството, че има общо състояние и то е от особена важност за хората на вашата възраст. Имам чувството, че младите поколения днес се страхуват от бъдещето много повече, отколкото преди. Преподавала съм доста на различни места и в различни държави и усещането е на практика едно и също. Учениците сериозно се страхуват от бъдещето, защото в политическо, икономическо, културно отношение няма сигурност. Когато преподавам, задавам на учениците си един и същ въпрос. Можете ли да посочите съвременен филм, блокбъстър, който да разглежда бъдещето като приветливо – в което да искате да живеете. Обикновено започват да се смеят, а после някой казва: „Blade Runner“. Но „Blade Runner“ е дистопия!

Не мисля, че съзнателно някой, който управлява Холивуд, Боливуд или Netflix, си е казал: добре, нека се отървем от всичко, което разглежда бъдещето като нещо хубаво. Не, това просто се е случило. Някъде дълбоко в нас са се завъртели някакви колела на въображението и сме спрели да се опитваме да си представяме бъдещето. А преди това беше различно. Разбира се, авторите на научна фантастика по цял свят пишеха антиутопии. Може да е съвпадение, а може и да не е, но пак повтарям, че същевременно това беше времето, когато културата на паметта се определяше. Така че това беше в самото начало на нещо, което мога да нарека мания по миналото. Потапяне в миналото, което стига до момента, в който го превръща в тотална политическа сила, управляваща чрез страха за бъдещето. Тогава тя отива твърде далеч и променя съществуването ни. Твърде категорично би било да кажа, че трябва да копнеем по бъдещето като протест срещу миналото и политизираната памет; но да намерим в себе си нещо, което може да си позволи да не се страхува, да си представи бъдещето като нещо необходимо и трансформиращо, може би като шанс. Така ще направим паметта такава, каквато трябва да бъде – нещо лично, необходима част от нашето съществуване.

Тук идва ролята на саморефлексията, за да избавим личността от тези псевдострахове, псевдоспомени. В този смисъл колективната памет, която се основава на някакви културни фактори, е нещо като фалшива памет.

Споменът е фалшив по дефиниция и винаги е измислен. В повечето случаи е добронамерен, но никога не знаем последствията, а е и толкова лесно да фалшифицираме спомена. Още една история, която мога да разкажа, е за един студент от САЩ, който пише дипломна работа върху паметта. Той се прибира у дома по празниците на голямо семейно събиране, всички седят около масата и споделят своите спомени. Започват разкази, най-обикновени, за ходене до магазина, та чак до посещение на Ниагарския водопад.  И въпреки че някои от историите не са се случили, постепенно родителите, братята и сестрите започват да си спомнят; те полагат това усилие на въображението за създаване на нещо, което никога не е съществувало, но разчитат на него и така то се заключва като истинност в подсъзнанието. Всеки иска да вярва в нещо, което потвърждава интуитивното ни разбиране за нещата. Имам чувството, че напоследък паметта със своите изобретения и фикции е много по-важна и влиятелна от скучната история с фактите и прашните книги, защото никой не се нуждае от реалността.

Всеки път, когато погледнем към миналото, има известна доза носталгия. Можем ли да кажем, че тази носталгия се проектира във визиите на бъдещето – нещо като огледален коридор?

Абсолютно, да, и е интересно, че политиците, които ни обещават светло ново бъдеще, в днешно време се позовават на миналото. В предизборния лозунг на Тръмп: „да направим Америка отново велика“, той никога не назовава действителния исторически период на сравнението, тоест лозунгът не е „да направим Америка отново велика, както е било през 50-те или през 30-те години“.

Ние живеем в пародия, в редуцирана и гротескна версия на 30-те или 50-те години на миналия век и т.н., а иронията е, че никога не се знае кое е точното десетилетие. И това ме влудява, защото си мисля, че в известен смисъл човечеството като цяло сме се изгубили в тези отражения. Това означава, че дори не живеем собствения си живот. И мисля, че ако трябва да кажа нещо помпозно на младото поколение, бих казала: „Опитайте се да измислите нещо различно, защото сега сме затънали в света на тавтологията“.

Въпроси и превод: Редакторският състав на ЛВМ