Извън първосигналните впечатления, създадени от непознатото име, странното заглавие и купищата похвали, стои въпросът: Какво можем да открием отвъд тях?
Името на Семездин Мехмединович е ново за българския читател, но не и за читателите извън нашите граници. Още през 1992 г., по време на войната в Югославия, авторът публикува първата си книга „Сараево блус“. След обсадата на Сараево той емигрира в Америка за 20 години, преди отново да се върне в родната Босна. Това е и периодът на написване на „Мехмед, червената бандана и снежинката“, публикувана за първи път през 2018 г. и издадена на български през 2024 година от „Жанет 45“. Тази информация е важна поради автобиографичния характер на книгата, която често се чете като дневник. За всеки един от членовете на семейството е обособена част от романа, поставяща го на фокус: „Мехмед“ отразява повествователя, „Червената бандана“ – неговия син Харун, а „Снежинката“ – съпругата му Саня. Историите са привидно отделни, писани по различно време, с промеждутък от пет години между първата и втората част, а текат като едно цяло. Така добре пасват, че в американското издание са обединени под общото заглавие My heart, което перфектно отразява интимността на произведението.
А може би причината за заглавието е доста по-буквална – все пак книгата започва със сърдечен удар. Жизнената важност на сърцето като орган е понятна за всеки и знанието, че някой ден тупканията ще спрат, се приема като нормална част от живота, но какво се случва, когато то откаже ненадейно и без предизвестие? Истината е, че приемаме сърцето си за даденост: „Всички други органи имаше шанс да спрат, но сърцето си не поставях под въпрос, мислех си, че го имам, за да бие за мен толкова дълго, колкото трябва“ (стр. 22). Но поне знаем, че от неговия край произтича нашият, защото в книгата се показва другият от двойката на органите на човешкото, чието спиране ни изглежда много по-страшно – мозъкът, с неговата може би най-важна функция на запаметяването. Страхът от загуба на паметта е толкова голям, че прозира през всяка една страница от началото и кулминира в последната част, където страхът се превръща в реалност. Въпреки постоянния риск това да се случи на повествователя, проклятието сякаш се прехвърля на най-скъпото му – жена му. Така въпросът от първата част: „Да останеш без спомени, дали това е наказание, или благословия?” (стр. 30), бързо намира своя отговор. Това е роман, който е в диалог със самия себе си. „Снежинката” показва суровите взаимоотношения между двойката, когато колективната памет е спряла някъде пет-шест години назад. Дори обстановката не може да направи непознатото настояще по-близко от познатото минало. Тук се разглежда въпросът за идентичността: колко от паметта си трябва да загубиш, преди да спреш да бъдеш себе си? Саня се чувства не на място в собственото си съзнание: „Всички останали знаят за живота ми повече от мен. Аз съм чужда за самата себе си” (стр. 191).
Да, героите в книгата са отчуждени сякаш от самите себе си и не само. Отделени са и от заобикалящия ги свят. Въпреки че прекарват 20 години в САЩ, като че ли land of the free („страната на свободните”) отваря вратите си само за истински освободилите се от своето минало, което те никога не успяват да направят. Изключение прави синът Харун, прекарал по-голяма част от съзнателния си живот в Америка, следователно той се е интегрирал в обществото до такава степен, че бива объркван за автентичен американец от чужденци. Но все пак той също носи със себе си спомена за миналото под формата на физически ключ към паметта – ключа от стария им апартамент в Сараево. Ала най-осезаемата граница между двата свята се явява езикът, все още разделящ се на чужд и роден, на този, с който ни свърза само принудата и на онзи, към който ни дърпа сърцето. Цената на приемствеността се мери просто в отказването от майчиния език, заличаването на акцента и пълното потапяне в далечния английски. Разбира се, заедно с приемането на тази фаустовска сделка човек се отърсва от недоверчивите погледи на околните, от настъпващия страх от наближаваща патрулка и от класическите коментари от рода на „Go back to Russia!”. Но повествователят не го прави, решава да остане пленник на своя език и чужденец за останалите. Въпреки естествената забрава, хвърляща сянката си върху родния език, той е този, който ще го изпрати до портите на другия свят. Точно поради това езиковата принадлежност се превръща в другата опора на идентичността, освен паметта. Идентичност, която в преобладаващия топос на действията – болницата, е сведена до прост медицински картон с име, дата на раждане и диагноза. Цял живот, прекаран в себетърсене, осъзнаване и борба с въпроса „Кой си ти?” само за да бъдеш ограничен накрая до „На колко си години?”.
Така в книгата се изгражда образът на човека, показан в различните си проявления. Човекът, разделен на всичките си части. Човекът емигрант. Човекът писател. Човекът пациент. Човекът баща. Човекът любим. Но общото между всички тях е ясно и може би точно това е най-важното.
ДАЛИЯ ДЕЛИБАЛТОВА
Семездин Мехмединович, „Мехмед, червената бандана и снежинката“, превод от босненски език Русанка Ляпова, изд. „Жанет 45“, 2024 г.
