От последната чаша на баща ти
до първата ти цигара
празните обещания
не ще те изоставят
винаги накуцват край теб
като нагли шарлатани
бутащи в ръцете ти
чудотворната отрова
на едно никога
всичко започва с едно никога
и завършва
с поредица от малки убийства
от престъпена дума
към престъпление
този унизителен свят
с цялата си безизходност
ще продължи да те затваря
оставил ти единствена пролука
– да замълчиш.
ЕЛИЗА БОГДАНОВА
Когато всички сме си отишли
мълчаливо към тишината на вечността
тепърва забравени,
отдавна изгубени в земните недра,
ще ми липсваш и тогава
във времето и пространството
отвъд смъртта.
Ще те откривам
в тишината на забравени гласове,
в светлината, която не хвърля сенки,
в сянката, която помни топлината ти.
Ще бъдеш в пулса на вселената,
в движението на приливите,
в невидимите нишки,
които свързват всичко
дори отвъд времето.
Ще ми липсваш
дори когато липсата ти се разтвори
в нищото.
ЕЛИЗА БОГДАНОВА
Къде си, душичке? Мой огън, мой свят…
Къде са ти зайците с козини бели,
къде ти е припева на морската песен
и вълшебството детско от мечти отлетели?
Къде е смехът ми? Този истински смях,
който пълни ме цяла с горещи звезди…
А усмивката – слънчевата, дето крадях
от светлото слънце на любими очи?
Спомних си. Макар да не помня кога
и изобщо не помня конкретно момента,
когато издигнах оная ти стая
с ъглите жестоки, хлътнали в цимента.
Защото, разбираш ли, ти си опасна,
не си винаги мила, звездите, смехът.
Понякога ставаше буря ужасна
и омиташе всичко по светлия път.
Затова си във клетка. Затова ти си сянка
от дъгата предишна. Затова не си ти.
Тъй страшна ми бе и от тебе болеше,
но без теб, мила моя, по-страшно боли.
НАДЕЖДА ДЮЛГЕРОВА
Зелените стъкла
През зелените стъкла се виждат зелените ми очи,
зелената ми коса, зелената ми кожа, зелените ми устни.
През зелените стъкла се вижда и кръвта,
през тях тя е червена,
през тях и тяхната кръглота,
аз виждах теб и само лошите неща,
само обидите, само шегите,
на които бодлите пробождат през гърдите,
през хартиения допир на плътта,
която също беше лъжлива,
тя също беше отровна и зелена,
ти се опитваше да я направиш бежова,
но Тя я правеше гореща и червена,
защото допусна само Нея под твоята кожа,
защото искаше само с Нея
да се допират устните от грях,
а с мен по телефона на разстояние,
защото съм страшна,
сложи край, въпреки че чувах сълзите,
които пронизваха твоят глас.
Дори през слушалката аз те чувах и виждах,
очите ти ми говориха думи,
които после се превърнаха в лъжа,
но…
През зелените стъкла на очилата ми
ти се счупи, твоят образ, всичко,
те паднаха на земята,
разпилени, не ставаха за нищо.
СОНЯ АТАНАСОВА
Куршум
Крилата ми внезапно се сковаха,
жигосани от думите парливи.
Копнежите летящи изгоряха,
превърнати във спомени горчиви.
Съблечени пред погледите чужди,
оголени пред тяхната присъда.
Красивата ранимост е оръжие,
отхвърлено за слабо от осъдени…
Очите ми се крият от лъжите,
засрамени от своята невинност.
Вината, отредена от звездите,
е моята нестихваща лавина.
ГАБРИЕЛА МАРИНОВА
Чакам те с нетърпение, мамо!
Мама не е с нас от няколко години. Татко казва, че е отишла на дълга ваканция. Знам, че лъже. Тя е мъртва. Помня, че последния път, когато я видях, бяхме в болницата. Ходихме на посещение при нея всеки вторник и четвъртък, докато един ден просто спряхме. Тогава бях твърде малък, за да вържа две и две. Не си спомням много добре повечето от тези посещения.
Едно от малкото неща, които си спомням, е, че веднъж мама не се чувстваше никак добре и докторът ми каза да я накарам да се засмее. Аз започнах да правя някакви смешки. Не помня точно какви. Май че говорих с патешкия ми глас… Каквото и да е било, то явно беше достатъчно нелепо, за да разсмее мама. Получи ми се доста добре, защото тя започна да се смее от все сърце. Наистина тя се почувства по-добре, въпреки че беше за малко. Тогава си помислих, че наистина ще мога да я излекувам. Знаете ли, никога не съм се чувствал толкова горд през живота си. Тогава продължих да се шегувам още и още. Тя много се смя. Искаше ми се този момент да продължи вечно…
Друг път пък помня, че бях седнал на леглото до нея и гледахме телевизия, говорейки си за детското предаване, което даваха. Не помня как се казваше или за какво беше, освен че имаше някакъв гарван. След това мама започна да си говори за нещо с татко. Не знам за какво. След това с татко си тръгнахме. И това беше последният път, в който я видях.
Тогава много пъти питах татко защо не отидем при мама. Той ме излъга и аз взех, че му повярвах. Впоследствие започнах да чувствам нещо странно. Това чувство остана у мен през идните месеци и все още си е у мен. Моментът, в който научих истината, беше една неделя. С татко отидохме на служба в църквата както винаги. Излизайки от църквата, не бях забелязал, че татко бе останал вътре. Когато се върнах, видях че той си говореше със свещеника. Не разбрах за какво си говореха. Само чух думата „вдовец“. Питах го какво означава. Той ми каза, че не знае. Отново ме излъга. Мина немного време, докато гледах един уестърн, където жената на главния герой беше убита и той каза, че това е моментът, в който той е станал вдовец. Когато филмът свърши, започнах да плача. Разбрах всичко. Мама не беше отишла на ваканция. Филмът имаше щастлив край, но просто когато героите изчезнаха от екрана, разбрах какво е това чувство. Беше самотата от липсата на мама.
Така е, имам си татко, но той не се държи като мама. Никога не съм го виждал да плаче или да се ядосва. Обикновено няма никаква емоция на лицето му, освен когато сядаме вечерта на телевизора да гледаме един комик. Не знам името му, но този човек е прекрасен, защото успява да накара татко да се засмее всяка вечер. Факир! Не знам как той успява да го направи. Опитвам се от години да накарам татко да се засмее, но така и не успявам.
Преди шоуто да свърши, татко ме изпраща да си лягам, но аз не си лягам веднага, ами отивам да се моля на Господ пред иконата в стаята ми. Откакто разбрах, че мама е мъртва, започнах да се моля всеки ден. В църквата научих, че молитвата е една крачка по-близо до Спасението. Моля се за мама. Моля се на Господ да я възкреси. Нали е успял е да го направи с Лазар? Значи може да възкреси мама. Все още не го е направил, но знам, че това ще стане някой ден. Наистина, много е самотно без нея. Понякога ми се струва, че съм се молил по-дълго, отколкото на службите. След това отивам да си лягам. Понякога, преди да заспя, ми се струва, че чувам гласа ѝ. Не знам какво ми казва. Сигурно, че скоро ще се върне. Чакам те с нетърпение, мамо…
ДИМИТЪР МАНГАЧЕВ
