Момичето от фара не е Рапунцел в кулата и Ерон не е разбойникът, който я спасява от затвора ѝ. Сюжетът не се свежда до обикновената и клиширана структура – момче среща момиче, момиче среща момче и пламенният жар между двамата протагонисти се разпалва мигновено. Напротив, разказана е история за последствията от идеализирането на любовта, манията, водеща до тотално умопомрачение, и преградите, както невидимите, така и видимите, които травмите издигат около сърцатата на хората, за да ги предпазят от повторно опустошение и пълно падение.
В книгата си „Момичето от фара“ Горан Запрянов работи с палитрата на обичта и мелодията на страстта, за да ни представи жестокостта от студената война между прелъстяването и нежността. Съчетаните философски и литературни мотиви, вплетени чрез богат изказ, неизменно ни принуждават да преосмислим стените, които изграждаме, и свободата, от която имаме нужда, за да се чувстваме живи. На фона на представените образи на библиотекаря, търсещ еквивалент на Синтия в литературата, на художника, опитващ се да обхване красотата ѝ в бялото платно, и на заможния богаташ, който иска да я постави на рафта си като трофей, изпъква Ерон, който не я вижда като предмет или награда, а като мистериозна богиня с ненадминато изящество и ярка душевност. Душевността на Синтия, от друга страна, ни е представена едва чрез няколко записа от нейния дневник и една-две глави, в които дочуваме нейните мисли. Не е достигната тази дълбочина на нейния образ. Когато стигнем до момента, в който ни е представена болката на нейния живот, оставаме разочаровани, че някак тя продължава да е повърхностна и да смята хубостта си за единственото си оръжие, което противоречи на цялата идея, че момичето от фара е не просто неземно прелестна принцеса, но и многопластов персонаж, който поставя на пиедестал човешката душевност.
Взаимоотношенията между Ерон и Синтия обаче са изпълнени с противоречия. Докато Ерон е романтик, който е убеден, че между тях ще просъществува идеална връзка, Синтия е волна, но и плаха душа, чиято мощ и превъзходство се коренят във влиянието ѝ над мъжете, включително над него, защото чувства, че има контрол, когато я е грижа по-малко и полага значително по-малко усилия, отколкото другия човек. Така разполага със силата да прекъсва всяка връзка, да разбива мечти и да проваля животи, докато тя остава наглед непокътната. Синтия безскрупулно използва красотата си, за да пленява в мрежата на копнежите своите жертви, които започват да я сънуват дори през светлата част на денонощието. Никой обаче не би я желал толкова силно, ако тя живееше сред смъртните, а не високо в облаците, където се простира нейното царство, което приема формата на фар. Всеки е съблазнен от нейната недостъпност и от предизвикателството да се опита да я има.
Горкият наивен Ерон не може да устои на чара на „принцесата“. Заедно с него ние се опитваме да отгатнем чувствата на Синтия. Дали се опитва да го отблъсне, защото не го харесва, или защото се страхува да бъде уязвима отново? Дали всъщност не предпочита да прекарва време с някой друг от своите обожатели? Дали някога би се осмелила да слезе от фара си за него? Дали би го допуснала той да се качи при себе си? И въпреки душевните изпитания тя продължава да бъде самото олицетворение на съвършенство, прелест и невинност. Или поне според Ерон. От друга страна, ако книгата беше от гледната точка на студения реалист Клаудио, Синтия щеше да е ексцентрична отшелница, която не може да се справи с реалността и е твърде надменна, за да изпита истинска любов. Но пък затова имаме Ерон, който е маниакален романтик, успял да надвие тежката си литературна съдба като такъв и да открие малко щастие. Та хилядите сравнения с природни феномени, литературни и митологични образи не са достатъчни за Ерон, за да ни разобличи същността на любимата му. Аналогията му с Дон Кихот и Дулсинея е точно попадение. Той е обсебен от Синтия, въобразява си, че тя изпитва чувства към него, макар да няма и най-малкия признак за това. Представя си как той е нейният рицар спасител, който е повече от способен да я избави от „големия лош Едуардо“. Несъмнено всичко това е продиктувано от най-искрени чувства, неговите действия са без задни мисли и с добри намерения, но подобна фиксация не е здравословна.
Като възприемаме събитията през погледа на Ерон, не се досещаме, че може би човекът, който може да му предложи повече искрена радост, не е Синтия, а е Рали. Той несъзнателно описва всяка среща с нея като един от редките мигове, в които се чувства като себе си и може да се усмихне и засмее, докато се терзае по момичето от фара. Като другите мъже, които виждаме, Ерон е също толкова опиянен от това, което не може да има, и напълно обръща гръб на всичко, което до този момент му се е струвало свято и безценно. Та той сам се чуди дали Синтия щеше да му се струва толкова неземна, ако вървеше по земята. За разлика от другите Ерон не иска да освободи Синтия от нейния затвор само за да я постави под ключ в своя.
Разбира се, дали Ерон и Синтия са сродни души, зависи от гледната точка. Дали се обичат, не е под въпрос, тъй като никой не би опитвал отново и отново да се докосне до другия по всевъзможни начини, колкото и пъти да бива отблъснат, и никой не би премахнал огромните крепостни стени около сърцето си за другия, ако не съществуваше искрица любов между тях.
СВЕТЛОЗАРА ПЕЙЧИНОВА
Горан Запрянов, Момичето от фара, София: Сейм Медия, 2025
