„Остайница“ е роман експеримент, в който участват не само героите и тяхната история, а и самият читател. Книгата на Рене Карабаш разказва за живота на Бекиà – една от последните остайници (рядко срещани клетвени девици, които приемат мъжката социална роля в някои общества на Балканите, когато всички мъже от семейството са убити заради Кануна). Действието се развива в албанско село „само на 537 km от България“, чието общество е крайно патриархално, а най-силната власт е тази на Кануна на Лека Дукагини – полуперсонифициран в романа сбор от традиционни албански правила. В опит да избегне насилствения брак с мъж от добро семейство в селото, героинята полага клетва за девственост и започва да живее като мъж – става глава на семейството си и получава правата на мъжете, от които жените в онова общество са лишени. По този начин обаче тя съзнателно предизвиква убийството на баща си. Защото единственият начин да си възвърнеш честта, след като годеницата ти се е отказала от брака с теб, е да убиеш член на семейството ѝ. Очевидно.
В структурно отношение романът е разделен на две части – първата представя затворения свят, в който живее Бекиа, а втората представлява своеобразно преосмисляне на неговите механизми и на мястото на героинята в него. В тази част се осъществява и трансформацията в образа на остайницата, която вече престава да бъде пасивен разказвач на своето минало. Осмисляйки го, тя се превръща в активен творец на настоящето си. Така тя се изправя пред най-голямото предизвикателство – истината.
В хода на произведението се откроява един основен момент – схващането за живота като активен избор, като противопоставяне на смъртта. И макар и по-инертна в първата част, Бекиа прави този избор. Името ѝ, означаващо „оживяла“, има двойствено значение: героинята е оцелелият при раждането близнак – затова ѝ е дадено това име – но то продължава да я определя и дълго след това.
Романът на Рене Карабаш определено изпъква с нетрадиционния си стил – фрагментарността, формата на монолог, елементите на разговорна реч. Всичко това, от една страна, пренася усещането за объркване, хаос и уязвимост на главната героиня върху читателя. От друга страна обаче, слабите връзки между различните смислови и езикови единици – включително и особената пунктуация (липсват точки, някои от изреченията са дълги по страница и са вътрешно разделени само от запетаи) – имат и друга функция. Те позволяват една особена неопределеност и многозначност и именно това превръща читателя в активен участник в процеса на конструиране на смисъла. Той сам трябва да определи връзките – дори интонацията, с която ще прочете текста, е от голямо значение. А ако читателят, вече стигнал края на книгата, се върне към някои моменти в началото или в средата, ще осъзнае, че се е осъществила трансформация на смисъла. Макар и на моменти твърде нестандартен, този стил добре изразява емоционалния заряд на историята.
И въпреки необичайния избор на история и художествено пространство, „Остайница“ е опит да се осмисли универсалното, общочовешкото чрез вглеждането в конкретното. Самото заглавие на книгата и част от епиграфа („Това не е мит, нито приказка. Това е историята на човека.“) насочват към идеята, че разказаното не е просто частен случай, а го надхвърля. Романът поставя проблемите за отношенията между общността и личната идентичност, за традицията и за вписването на индивида в нея, но и за неговия бунт срещу нея. Чрез историята за живота на Бекиа произведението проблематизира идеите за личния избор и за вината, произлизаща от него, като поставя въпроса за свободата, която е „най-ценният метал в Албания“. Тя по необходимост е свързана с отговорност – всеки, който прави някакъв избор, е нужно и да понесе последиците от него. Но има ли наистина свобода, ако тези последици не са съизмерими с избора?
Сюжетната наситеност – най-вече във втората част – и краткият обем, за съжаление, трудно позволяват по-задълбочено разглеждане на тези теми. В края на романа идейната плътност сякаш отстъпва пред сюжетното действие, чието развитие започва да се ускорява. И въпреки силата, дадена на читателя чрез формата, в която е издържано произведението, в края на книгата се долавя съмнение в неговите способности да разбере прочетеното. В самия край – в последните две страници – под формата на епилог (или може би авторова бележка – във всеки случай неубедителна и не особено нужна) като че ли са изведени основни идеи и заключения от романа. Така голямата власт, която преди това е дадена на читателя, вече е отнета.
РАЛИЦА ТОНЧЕВА
Рене Карабаш, „Остайница“, Жанет 45, Пловдив, 2018
