ЯНА БУКОВА
Всяко време се намира в постоянен диалог с Античността. Това е двупосочен процес. Противно на очакванията, ние не просто наследяваме пасивно античната литература. Ние до голяма степен я моделираме. Предлагам тезата, че словосъчетанието „антична литература“ на практика съдържа две понятия, които се намират в постоянен сблъсък и конкуренция, две понятия, които нерядко се случва да се изключват взаимно. Четем античната литература две посоки, често диаметрално противоположни: В единия случай като „антична“, т.е. в нейната отдалеченост, специфичен контекст, реалии, фокусирайки върху нея като върху обект на изследване, с отстранена обективност и ясното осъзнаване на базисни различия между нейния свят и нашия. В други случай като „литература“, т.е. като текст, с който имаме директен, неопосредстван диалог, и който ни въздейства смислово и емоционално подобно всеки друг литературен текст, по същия пряк и непринуден начин, както литературата на нашето собствено време. Изключително трудно е да се намери мярката и равновесието между тези два конфликтни помежду си прочита, между контекста и контакта. В първия случай, оставайки верни на историчността, превръщаме текста в музеен експонат, позволяваме му единствено стойността на паметник и свидетелство на една далечна епоха. Изучаваме литературата, но я не я преживяваме. Във втория – макар и неволно – рискуваме да доизмисляме и преиначаваме античния текст според собствените си потребности и очаквания, да проектираме върху него собствените си литературни навици и читателски пристрастия, така че всеки контакт при прочита да е в голяма степен резултат на самовнушение. Текстът ни говори, но само това, което ние желаем.
Осъзнаването на тези два полюса и на постоянното люлеене между тях при възприятието ни за античната литература, може би в някакъв смисъл да изглежда мъчително, но именно то е, което ни възпитава като качествени читатели. Кара ни да бъдем постоянно нащрек за начина, по който четем. Създава в нас обученост да наблюдаваме и отчитаме сложността на литературните процеси и взаимовръзки.
Разбира се, ние не можем да излезем от културните конвенции на своето време по същия начин, по който рибата не може да излезе от водната си среда. Но е важно да сме осъзнати за факта, че неизбежно начинът, по който четем Античността, е през естетиката на съвременността ни. Това е особено ясно различимо при превода на антични текстове. Преводачите от ХIХ в. например са намирали за съвсем естествено да превеждат старогръцка и латинска поезия в рими и дори в куплети, при все че нито едното, нито другото съществува в оригиналните текстове. За тях обаче римата и четиристишието са били естественият белег за поетичност на текста. По същия начин съвременните преводачи (сред тях съм и аз) намират за напълно легитимно да превеждат антична поезия в свободен стих, при все строгата и задължителна метрика, които оригиналът притежава, тъй като поезията от ХХ в. насам не се нуждае от разпознавателни формални белези. Както и да четем, колкото и убедителен да усещаме своя прочит, не бива да забравяме, че той и само един от възможните. Вероятно е да отмине, вероятно е да бъде изменен.
В това живо и динамично поле на взаимовръзки, античната поезия достига до всяка съвременност в различни форми на влияние, подобно препокриващи се вълни. Една голяма част от образите и темите й са до такава степен разтворени, метаболизирани в културната среда на Европа, че дори не отчитаме присъствието им, черпим от тях без да го осъзнаваме. Други достигат до нас като отражения на отраженията, подобно поредица от огледала. Когато някой автор влезе в диалог със сонетите на Шекспир, с цикъла към смуглата дама и съм младия лорд, влиза същевременно в диалог и с първоизточника, от който те произхождат, с циклите на Катул към Лесбия (която впрочем също е смугла) и към Ювенций. Понякога огледалата може да са криви: нека не забравяме, че операта като изкуство произхожда от криворазбрана представа за музикалността на античната драма и от опита в края на ХVI в. да се направи някакъв вид възстановка на древните представления. На свой ред поетите от ХХ в. и ХХI в., след големия разрив, който модернизмът прави с традиционната формалистична, символистична и в голяма степен описателна поезия от предишните столетия, избират да комуникират с онези черти на античните текстове, които чувстват близки. Предпочитат свободата и личната позиция на древните лирици пред големите сюжети на епоса, иронията пред дидактиката, красотата на фразата и метафората пред пищните реторични похвати. Захвърленият щит на Архилох е много по-близък на съвременната поезия отколкото всяка героика. Смелият и провокативен език на Катул е по-близо до днешното разбиране за поетичност отколкото високата словесност на Пидар. Това, което също е особено близко на човека от ХХ в. (и този на ХХI в., наследяващ неговите травми и тревоги) е античната трагедия. В едно време, лишено от метафизика, именно жестокия разказ на трагичния сюжет е най-близкото до усещането на съвременния човек за мястото му в света, за политическите, екзистенциални и исторически сривове, на които става свидетел. И същевременно, наред с всичко това, именно съвременната поезия дава нов прочит и нов живот на античния фрагмент. Възпитана да цени неизказаното, да разпознава ценността на недовършеното, да използва фрагментация като свое изразно средство, поезията днес открива особена красота в следите на времето върху античните текстове, в парчетата и откъслеците, достигнали до нас от лириците, в строгата оголеност на начупеното им слово.
Този диалог продължава и всяко ново поколение на свой ред влиза в него с нова динамика.
То идва
То идва всяка нощ и стене
и сухите му слани дращят по стъклото.
Нито дете, нито старец,
безплътно и безлико
като парцалена кукла.
Не искам да вярвам, че съществува
гласът му на премазано щурче.
То идва и говори нещо тихичко
и тъмното се свлича от стените,
и ме засипва, топло като пепел.
Нямам от какво да се страхувам
– то само тихо плаче и си моли.
Но то идва всяка нощ.
Яна Букова, 11d клас, 1984 г.
