Настоящата статия си поставя за цел да утилизира сравнителното литературознание в полза на изследването на поезията на осемдесетте и трансформациите ѝ през деветдесетте като по-цялостен вариант на постмодерна поезия, преработваща далчевски мотиви. Текстът цели да навлезе в дълбочините на въпроса за (само)рефлексията в поезията на Георги Рупчев и Цочо Бояджиев, без да претендира за цялостно сравнение на алтернативния канон. Двата текста, които ще опосредстват този интертекстуален анализ, са „Преобръщане на световете“ на Рупчев и „Чакалня“ на Бояджиев. В този смисъл се появява и нуждата от разглеждане на основните черти в поетиката на Рупчев (представляваща свеобразно встъпление в българския постмодернизъм), като ще се обърне внимание на конкретен неин аспект. Това е склонността на поетиката на Рупчев да „говори“ за (пред)смъртните състояния, за перспективата на възприятие, загатването на умора и антигероика, завършваща сякаш тематиката на Далчев; героят е принуден да трансформира съществуването си от именителен във винителен падеж. И тъкмо тази своеобразна синтактична флуидност обуславя и нуждата от „Преобръщане на световете“, появяват се светове рефлексии на другите, предмети, които са остатък от предишните. Не би било пресилено да кажем, че поезията на Рупчев е сякаш колос на този канон и неотменно тази поетика би се поместила и у други автори, но целта на статията е да обърне внимание и на Цочо Бояджиев. De facto основната разлика между него и Рупчев се обуславя от възможността за инструментализиране на постмодерната поетика до краен предел, което се наблюдава тъкмо в творчеството на поета, по-познат като философ. В нея, разбира се, тъкмо заради попрището ще съществуват философизации и чисти саморефлексии, пречупени тематично през погледа на смирения (пост)модерен герой в царството на винителните падежи, а и не на последно място през усъвършенстваната поетика на деветдесетте.
В тези рамки можем да гледаме на стихотворенията „Превъртане на световете“ и „Чакалня“ като на произведения, които следват стъпките към смъртта и представят една завършена картина на състоянията в предсмъртните и покойните мигове. Така по-скоро се осъществява поетапно сливане, което постепенно се лишава от чувства, и в този смисъл можем да разглеждаме смъртта като естествен процес, към който се устремява абсолютно всичко освен предметите и изобщо заобикалящата обстановка. А тъй като само те са останали като модуси на битийното, те продължават да обуславят смъртта и превъртането, защото не подлежат на движение. Такива се оказват и самото затворено пространство на стаята в „Преобръщане на световете“, и чакалнята в стихотворението на Бояджиев със същото заглавие. Емоционалността в тези топоси присъства като липса на такава, което се доближава до застиналото и смирено очакване, най-силно изразено в „Чакалня“.
Затова и започват да се прокрадват мъждивите образи на сянката „Тя“, облаците, мъглата, които обуславят мистиката в смъртта, краят като нещо далечно и нетрайнo и по този начин те са се превърнали в амалгама на живота и смъртта. Затова в един по-задълбочен план двете произведения имплицират нюансираността на схващанията ѝ, тъй като в „Превъртане на световете“ сянката е белег за полуматериален образ и оформя една фрагментарна част от стихотворението, която въвежда емоционалната атмосфера на липсата, за която стана въпрос по-горе. Доколкото в „Чакалня“ на Бояджиев се наблюдава по-скоро ритуалната подготовка за едно изчезване и заличаване, което се осъществява под съпровода на природата – резците на тополите, тревата около коловозите, което кореспондира с „…мъглата, която от Витоша се спуща“, но те са извънчовешки. И в този смисъл ритуалността в стихотворението на Рупчев е много по-насочена навътре в самата стая, тя се осъществява тъкмо там, доколкото при Бояджиев е достигнато състояние заради своенравието на облаците: “… но мъдро е да приглушиш надеждата/ ако си свикнал с неговото своенравие“. „Преобръщане на световете“ създава оценностен образ на смъртта заради силната ритуалност, която живее в затворения топос на дванадесетия етаж. И тъй като тези позиционираности кореспондират една с друга, се създава усещането, че в смъртта съществува завършеност и възвишеност, а при Цочо Бояджиев личи повече смирената гротеска на обраслата обстановка, което създава наратива за изоставеното и възвръщането, докато в „Превъртане на световете“ предметите са самата смърт като едно първично състояние на нещата, несклонно към саморефлексия, т.е. у тях липсва възприятие за липсата на субекта.
Но подобна перцепция на смъртта не би била дотам нужна, тъй като цялата ритуална образност създава интимен и по-скоро уютен, отколкото отчаян свят на смъртта. „Виното на малки глътки му се е услаждало“ представлява тъкмо този ритуал за въвеждане в света на мъртвите, който е усвоен от фолклора, включително в бита; субектът се възвръща към своята трансценденталност чрез храната. И тъкмо това придава тази завършеност, която евфемизира смъртта отвъд субекта, назован като „наемател“. Затова пък и самото поле на интерпретация на смъртта в „Чакалня“ не обхваща завършеността, впечатление там правят трите строфи, които се надрастват една друга до момента, в който субектът сякаш е позициониран на самия коловоз, излязъл е от чакалнята и стои на коловоза с примирение с върхова точка предсмъртния момент, обусловен от „за да си тръгнал трябва да пристигнеш“, което като представа е обърнато в „Превъртане на световете“, разглеждащо основно моментите след смъртта. Самата липса и отчуждение от света се формира и от отсъствието на одушевен наблюдател, доколкото при Рупчев се появява фигурата на котарака, което цялостно допълва некрофилията, тъй като в една малко по-митологична представа котките представляват превъплъщение на магическата смърт, това урочасване от зли сили (самодиви и т.н.), а в случая пояснението на мъжкия род също така създава усещането, че това е някакъв изкусител, който въвлича стопанина наемател в смъртта. Но в крайна сметка на граматическо ниво липсата на свидетел е обусловена от преизказното наклонение, което езиково има функцията да изразява несигурност относно истинността на информацията, което отново придава елементи на мистика и забуленост спрямо смъртта. В този смисъл тази затвореност евфемизира смъртта. Докато при Бояджиев воалите наподобяват пътуване, а смъртта е анихилатор, при Рупчев смъртта по-скоро асимилира живота. Естествено тъкмо поради това можем да смятаме, че предметите служат като рефлексия на смъртта в живота.
И в такъв случай е много важно да разгледаме музиката, спомената чрез грамофона в „Превъртане на световете“ и чрез партитурата и камбаната в „Чакалня“. Спрямо утвърдените разбирания тя е енергичността в живота и в този смисъл при Рупчев битието е продължило, но е лишено от свойството си на синестезия, сякаш лирическият говорител може да слуша само отразените в огледалото шумове, затова „въртял се е на празни обороти грамофона му/ светът се е въртял на празни обороти“. Така едно от проявленията на битийността и смъртта са тъкмо музиката и песенното. Камбаната и партитурата, от своя страна, са абсолютно застинали, като обредността в тях, дори и да съществува чисто фиктивно, се явява по-скоро извънчовешка ритуалност заедно с факта, че гарата е по-скоро топос на саморефлексията. Самото стихотворение изгражда психологическата перцепция на смъртта като нещо съвсем обикновено чрез очакването на смъртта. Тази липса на звук е придружена и от своенравието на облака, което препраща към случайността и липсата на нещо специално в събитието на възприемане на смъртта.
В крайна сметка може да се твърди, че постмодерната поетика продължава традиционните форми, утвърдени при нас у Далчев, но я разчупва чрез силно експериментаторския език на наслояващата се атмосфера. Оказва се от изключително значение проследяването на символите, които утвърждават схващането на битие и небитие като цялост, като взаимно определящи се конструкции, но разбира се, различните форми на словесност целят да зададат различна конотация.
КРУМ КИРОВ
