Интервюиращ: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
I част: Радослав Илиев и Яна Колева
Как възникна идеята за възстановяването на античната традиция чрез фестивала “Ex machina”?
Идеята за фестивала възникна като естествено следствие от дългогодишните интереси и занимания на Античния театър “Огнян Радев”. Миналата година нашата трупа беше поканена на подобен фестивал в Катания, Сицилия, където завоюва челно място сред наградените спектакли с тогавашната си постановка “Етиопска повест”. Тази година имахме удоволствието да се включим и в друг такъв проект – В Лариса, Гърция, където представихме Аристофановите “Облаци”, а на сцената оживяха още антични персонажи в младежки въплъщения от Италия, Гърция, Испания. В този смисъл идеята да организираме и тук, в България, първи фестивал за професионални и младежки антични театри, се разгърна от Радослав още в края на миналата година, а на нейното избистряне посветихме вниманието си в началото на 2025. За много наши близки и колеги, ученици и приятели беше интересно, че подобна инициатива, такава артистична среща не е оживявала сцената на Античния театър в Пловдив в последните 17 века! Представяте ли си наистина? Затова и подходихме с вдъхновение и отговорност, с любов и почит – както към традицията, така и към съвременния човек. В периода от трети до пети април зрителите се насладиха на осем спектакъла от Италия, Гърция, България, а по сцената преминаха над 250 души актьорски състав. Събитието беше с вход свободен за всеки, изкушен от посланията на Античността или заинтригуван от съвременните интерпретации на античния свят.
Главна цел на античния театър е постигането на катарзис. По същия начин ли реагира съвременният човек?
В темите, които задават античните текстове, винаги има една обща, плътна и здрава нишка, която ги сближава. Това е човекът – неговите мисли, чувства, преживявания, възторзите и бунтовете му, щастието и страданието му. Говорили сме и преди за фундаменталната роля на катарзиса, на състраданието като основополагащ човешки елемент, който именно очертава облика ни на пълнокръвни човеци. Инстинктът или умението да си съпричастен, да проявиш съчувствие, да съпреживееш – това въобще прави човека човек, а не дивак, хищник, статуя. Колосалното понятие за европейски хуманизъм води началото си от това разбиране за човешкото или по-скоро – разбиране НА човешкото. Съвременният човек не е загубил сетивата си, напротив – той чувства и съчувства, страда и състрадава. Това е надеждата у нас. Така беше и с много от зрителите по време на фестивала. В крайна сметка – реакцията е винаги лична, но в случая – споделена и с герои от текстове на над 2000 години. Затова класическите творби са класически – неспособни са да издъхват безучастно из библиотеките ни, орисани са да вдъхват живот и вяра в ритуала на съпреживяването.
По какъв начин са преплитат модерната творческа интерпретация и посланията на оригиналните текстове?
Античното и модерното си дават среща на арената на творческия импулс и неговата свобода. Древните текстове отварят щедро порталите на размисъла за надеждата, правдата, достойнството, вечността. Никой не обича да повтаря по един и същи начин една и съща тема. Затова режисьорите си служат и с различни инструменти на съвременния творец, така че да предизвикат интерес, да провокират въображението, да поведат зрителя из пространствата на човешките вселени. Това се случва чрез съвременни театрални изразни средства, адаптирани текстове и визуални решения, които дават възможност на класическите сюжети да достигнат до модерния човек по нов и вълнуващ начин, без да губят дълбочината на своите послания.
Ролята на кой герой от антична творба бихте изиграли Вие?
Яна Колева: Ахх, какъв хубав и труден въпрос! Ами, аз лично още в ученическите си години напълно разбирах драмата на Антигона, нейната трагическа вина, но и моралния закон, който следва. Вярвам, че нравствените повели имат стойност тогава, когато заставаш зад тях и ги изповядваш в делата си. Разбирам и позицията на Креон, но да – бих била Антигона в името на семейството и родовите ценности. Любопитно ми се струва обаче и да изиграя един Терсит – антигероя от “Илиада”, с гърбица, уродлив вид – отражение на вътрешната му грозота. То пък не е интересно да се играят все доблестни персонажи
Радослав Илиев: Въпросът е прекрасен не защото можем да кажем много умни неща, а защото въвлича всеки в детската възможност и рефлекс да поиграе, да играе с образите, въобръжението и своите детски представи. Винаги ми е бил много лично симпатичен Нестор от Пилос по много причини, които включват неговия ум – не само хитър, а помиряващ, от една страна, но и не пасивен, а действащ и активиращ действие около себе си. Комедиен и класически за мен е робът Ксантий със своите знаменити подхвърляния в „Жабите” на Аристофан. Интересен ми е много и за опознаване като превъплъщение.
Какво е бъдещето на проекта?
Бъдещето е най-вече още действия: реални, мисловни, театрални и физически. Подготвяме вече второто издание на фестивала за 2026г., подготвяме турне из България на тазгодишния ни комедиен спектакъл „Облаци” по Аристофан. Датите са 20 юни на Античния театър в Созопол; 21 юни на лятната сцена в Двореца в Балчик, на 28 юни в новооткритата и неповторима с автентичността си обстановка на Хераклея Синтика. Наши партньори и домакини са съответно Община Созопол и Археологическият музей в града; Дворецът в Балчик и проф. Людмил Вагалински, както и екипът на музея в Петрич. Заповядайте за повече информация на нашата страница в социалните мрежи или сайта ни.
Каним и всеки заинтересован човек с любознателност към театъра, античността, историята, културата, сцената или философията да дойде на кастинга за нови членове на нашата трупа, който също ще обявим скоро. Защо? Защото именно от есента ще започнем работа по нови текстове и нови сцени, така че всеки, който иска не само да ни гледа, но и участва, е добре дошъл.
II част: Александра Дързева (10 клас), Виктория Йонкова (11 клас), Георги Вутов (8 клас), Божидар Бенчев (9 клас)
Защо млад човек от 21. век се включва в проект като „Ex machina“?
Александра: Връзката с Античността е много важна, защото по-лесно можем да разберем съвременния свят, когато опознаем миналото.
Виктория: За мен Ex machina е нова вселена, която ме отвежда в едно съвсем различно живеене, което е несравнимо хубаво.
Георги: От интерес към това, което представлява „Ex machina“, както и с цел да достигна нови висини в интелектуален аспект.
Божидар: Живеем във време, в което границите между човека и машината стават все по-неосезаеми. Всеки ден се сблъскваме с технологии, алгоритми, изкуствен интелект… И някак естествено започваш да си задаваш въпроси: „Какво всъщност ни прави хора?“, „Имаме ли изобщо свобода или просто следваме някакъв код?“.
Проектът „Ex Machina“ ми даде точно това – пространство, в което мога не само да мисля по тези теми, а и да ги почувствам, да ги изживея на сцената. Защото когато играеш, не просто си задаваш въпроси – ти ставаш въпроса.
Как опитът, който придоби чрез актьорската игра, ти помага за усвояване на учебния материал за Античността?
Александра: Узнах повече за начина на мислене на античния човек (не е толкова различен от нашия), за неговата култура и бита му. Отделно се запознах с различни герои от пиеси на тогавашни автори, които са включени в учебната програма.
Виктория: Отговори за много от въпросите за Античността се крият в самите текстове. А от гледна точка на актьорската игра, това да бъдеш античен човек ти позволява да разбереш техния свят и да установиш, че човекът не се е променил особено.
Георги: Винаги опитът ми ми е помагал и винаги, когато ми потрябват, имам нужните знания.
Божидар: Усещането е неповторимо. Все едно сядам да чета някакъв античен текст – Овидий, Софокъл, Платон – и в началото ми звучи като нещо много далечно, низ от стари думи на хартия. Като вляза в роля обаче античният свят спира да е сух текст и става реалност. Уча не само с ума си, а и с тялото и емоциите си. Не запомням репликите механично, а ги съпреживявам. Тогава осъзнавам, че хората в Античността не са били чак толкова различни от нас – те също са обичали, страдали, бунтували са се…
Точно в този момент усещам, че съм се превърнал в мост между миналото и настоящето.
Като бог/богиня на какво можеш да видиш себе си?
Александра: Оприличавам себе си най-много на Афродита – вдъхновявам се от любовта и красотата, а понякога изневерявам на себе си многократно, както тя на Хефест.
Виктория: Припознавам се в Персефона – жената на Хадес. Шест месеца се рея в облаците от щастие, останалите шест се давя в тъжните си мисли.
Георги: Може би на морето или покровител на пътниците.
Божидар: Мисля си, че сигурно щях да съм бог на разрухата. Но не на онази безумната и унищожителната, а на нужната и очакваната, която идва, за да промени нещо. Разруха, която разбива илюзиите, вкарва светлина в сенките и кара старото, фалшивото „аз“ да отстъпи място на истинското. Като бурята, която разчиства небето. Ако можех да опиша този образ с една картина – той би бил подобен на целебната тишината след стихията, на пепелта, от която може да израсне нещо съвсем ново. Не самият край, а началото, което идва след него.
