Романът дебютант на Горан Войнович, „Чефурите вън“, се появи през септември 2024 г. в превод от словенски на Лилия Мързликар, познат колектив от предните му издавани романи – „Югославия – моя страна“ и „Смокинята“. Така самата книга преплита в себе си търсенето на място из флуидния свят на отхвърлените и житейския път на самите блудници на Любляна. В този смисъл той е изключително насочен към социалното разслоение и последвалото напрежение в постюгославските републики, разгледани като една вечна травма на колективната памет, като този роман задава тенденциите на такова писане. Така той прилича най-вече на Георги Господинов като тематика, но стилово се различава радикално.
Сюжетът на романа е белязан от живота на младия Марко Джорджич със своето семейство „емигранти“, озовали се от Босна в Словения. Самото заглавие насочва към символиката на отчуждението, тъй като „чефури“ представлява пейоративно название за всички не-словенци в Словения, което издига на пиедестал въпроса за вписването, съответно тоталната забрана за осъществяване на рефлексия, което е основен мотив в романа, обусловен от разликите в културата, манталитета и омразата. Художественото тяло е посредник между съдбата на героите и личния саморефлексивен, есеистичен анализ и прочит на събитията, а това започва да задава своеобразен тон на изповедност. Подплатено е и със задаването на въпроса „защо“, свързан с предмет или акт от чефурския живот в началото на всяка глава, а между всяка от главите на практика рядко съществува връзка и самите сцени са представени фрагментарно, което придава на Марко Джорджич една особена ситуативност на действията като препратка към объркаността.
Самата среда на живот, единствената назована като конкретен топос, е люблянският квартал Фужине – една безперспективна ниша, изпълнена с битовизъм и натурализъм на постюгославския нрав. Като цялостно внушение това се постига отчасти чрез изключително вулгарния език, погнусяващ и пораждащ нежелание за четене, отчасти чрез назоваванията на икони на сръбската музика, отново представени като контрапункт на цивилизация и култура; като едно връщане назад из дебрите на рефлексията като памет. Но самата комбинация от профанна прежна култура, върховна степен на използване на обиди, фрагментарен сюжет и липса на ясно развитие в голяма част от романа като констатация превръща текста в по-скоро трудночетим. Иначе по този начин основната проблематика се явява невъзможността за пренасяне на югославския хронотоп в рамките на Словения като вече европейска държава, докато успоредно се развива образът на чефурите чрез привичното им съществуване. Всъщност то е възможно, но самите последици от него обуславят живота-на-ръба заради отхвърлянето им от останалата част от обществото. Въпреки търсенето на място в социума травмите на родителите се преселват и се преобразяват у младия Марко, водещ повествованието, който, за съжаление, също е обърнат срещу етническите словенци, като така романът прокарва разделителната линия тъкмо чрез нравите. Съществува една сантименталност в разказите в свършен вид на глагола, фразата на Сартр „Адът – това са другите“ оправдава сакрализирането на всичко, обвързващо чефурските „традиции“ на натурализма и сръбската музика, които само още повече засилват смисъла на словенския императив от заглавието. Сякаш отвращението и създаването на два конкретни топоса – на Фужине с кръчмите, блоковете и площадките, и на всичко останало, е необходимост и за двете общества, живели в една държава доскоро, но и двете се явяват места за осъществяване на колективната памет като една героика на страданието; едните са герои, защото живеят отблъснати, а другите – защото не възприемат ориенталския нрав и многобройните топоси на чефурското, раздробени в рамките на един целокупен хронотоп.
Тъкмо това води към кулминацията в романа, на която може да се гледа като на форма на протест срещу омразата, защото затвореността идва оттам, че словенците не успяват да изоставят предразсъдъците си. Тук се въвежда още една травма на отхвърлеността и блудността, тъй като императивът на словенците е постулатът, който отхвърля съжителстването и тъкмо затова постюгославските травми на загубените нрави се пренасят и в този нов и непознат свят, свързан с липсата на възможност за самоидентификация. Затова определението за чефур е човек, който се възползва от чужда страна, без да променя нрава си, като въвлича в цялостната картинка травмите си. Така колективната памет се изгражда и на нивото „сега“ и „преди“. Затова развлеченията на младите чефурчета са описани като „гаменски истории“, но самите те са представени като нещо сюблимно – първо, защото са знак на протест, и второ, защото безперспективният, лишен от смисъл живот в немотия предразполага към търсене на зрелище; само тогава присъства патос, иначе тонът е застинал и говорителят Марко предлага непринудена смирена оценъчност, която те кара да не кориш битието на нито един от представените чефури, съзнавайки обаче грешката им.
Тъкмо тази есеистична кротост придобива плашещи нива в края на романа, когато героят ни се принуждава да се върне в родния си град в Босна. Така се осъществява едно плътно разбиране за сериозността на постюгославските травми и невъзможността да се води нормален живот в средата на паметта за Югославия, като това представлява и истинският път към осъзнаването на абсурдността на постюго-нрава и закостенялостта в него. Затова съществува и едно идейно съжаление за невъзможността човек да се справи с налагането на времеви и родови травми, което да го отхвърли от останалите и да му изземе способността за живот като zoon politicon. Tъкмо затова всички чефури са се оказали жертви на съзнанието си и на невъзможността да променят съдбата си, което изключително добре се внушава и чрез смислово студения, обран и вледеняващ език, изразяващ омразата към сръбската музика и привичния вулгаризъм, гаменщина. И единственото обяснение за това може да се окаже фройдистката теория за липсите, затова юго-нравът се е изявявал в съзнанието им като нещо идилистично, което пък е травма на още едно ниво.
Като заключение, в дебютния си роман Войнович разкрива наратива на травмите като невъзможност за вписване в обществото и отчасти заради това можем да обрисуваме около чефурите ореол на невинността. Но тук не става въпрос за това доколко са виновни словенците или бошняците, а по-скоро за това дали е възможно да се превъзмогне бремето на родовите травми, свързани с войните и презумпцията за първична омраза от страна на словенците, предизвикваща подобен отговор и от страна на бошняците. И тъкмо затова двете общества живеят разделени, те са контра-презумпцията за невиновност – „виновен до доказване на противното“ и основната проблематика на романа е дали е възможно отхвърлянето на аксиоматичните схващания, породени от травмата. Това оформя романа „Чефурите вън!“ като едно от значителните постмодерни прозаични произведения, в които се се актуализира проблематиката за спомена, болката на миналото и скока отвъд първичната съдба чрез преобразяването на героите и нарушения език.
КРУМ КИРОВ
Горан Войнович, „Чефурите вън“, изд. ICU, 2024 г.
