„Черно хайку“ е новата поетическа книга на Яна Букова, която събира в едно книжно тяло седем произведения, чиито пресечни точки са детайлното разчупване на художествената тъкан, смелият експериментален език и интроспективната спойка между отделните части чрез фигурата на лирическия говорител. От самото заглавие стихосбирката насочва читателя по улея на интуитивното, отчасти дълбоко интелектуално възприемане тъкмо чрез избора на жанра хайку, който с огромна прецизност предава поезията в нейния първичен тласък на затворена в себе си есенция. Постепенното развитие в книгата осигурява движението на образите и мотивите дедуктивно, като още от самото начало ги извежда с описателен и на места натуралистичен изказ.
Постоянните колебания в хронотопа отключват поредица от асоциативни (алюзивни) връзки и неочаквани преходи, което затвърждава известността на Яна Букова като автор от борхесов тип. Това се наблюдава и в нейните излезли досега, различни по жанр книги, като може би най-ясно в романа „Пътуване по посока на сянката“, по повод на който излизат доста еднозначни в това отношение коментари. Други достижения на Букова, освен в писането на художествени текстове, са преводите от различни класически езици и участието в литературни акции.
Символиката на черния цвят въвежда една противоположна линия, която текстът неразривно следва: лишеността от съдържание, даже на човека от собственото му съдържание, води до търсене на смисъла отвъд рамките на живота през абсурда на битовото и историческото поле. Съществуването на всеки един човек се оказва застинало пред безсилието на общата участ: вътрешният свят е залят от информация с огромни размери, но без реално съдържание за решаването на проблема. Така времето се трансформира в безвремие, през което прозира насилието от човешката безпомощност, изкривените емоции и морал.
Една от основните теми е за невъзможното осъзнаване на човека и превръщането на живота му в истинско изкуство, доближаващо се до естественото и отхвърлящо субективната измамност на рационалното мислене. За това спомага и похватът ecrivian malgré lui – отричането на говорителя от поетическата му логика и опита за неговото приобщаване към реалното. Проблематизирано е човешкото знание и възприемането на истината чрез готови логически и математически формули; приемлива остава само тази геометрия, която носи на човека съдържателната функция на съзерцанието и не разрушава чувствеността.
Свръхфиксацията върху разумното, както е в случая с изкуствения интелект, води до пълна загуба на разум, доколкото разумът е показател за човечност. Анималистичните алегории и сравнения, в комбинация с битови и исторически факти, излъчват именно това: светът на разума се руши, превръща се в постапокалиптична сянка на себе си, както се руши и всеки в ада на собственото си Аз, както и строфите се рушат под погледа, образувайки едно разкъсано, сгърчено от тежестта на смисъла тяло. Ето още нещо в подкрепа на наративната многопластовост – разказът за срещата с мъртвия баща, хамлетовското търсене на опора в онова отвъд, което е едновременно отчаяние, справедливост и истина – поставено точно в началото и задаващо програмата на цялата книга.
Преформулирана по адрес на стихосбирката, една мисъл на Сартр сигурно би прозвучала така: „Адът, това съм Аз“. Отдалечаването на човека от собствения му Аз го прави чужд и жесток към себе си и фалшив към всички останали. И тази грешка постепенно се превръща в правило за „производството“ на хора, едновременно насилници и жертви за себе си – никой не е способен да разбере другия, защото всеки е натрупал в акумулиран вид общата болка. Коварната природа на злото е обезличила всеки и ние откриваме художествения свят с неговите развалини и неспособност за приемане или отхвърляне на паметта от миналото, което вече е факт: човекът не може да се освободи от паметта, не може и да я развие, защото тя е една от причините за разрухата.
В Don‘t panic, it‘s a thought experiment е разгледано човешкото дори като чудовищно през алегорията за доктор Франкенщайн като неспособен да постави началото на новия живот творец.
На този фон се търси алтернатива за възможното повторно зараждане на живот и тя се оказва възможна само там, където старият механизъм се е пропукал и допуска място за грешки:
9.2. Обичам алгоритмите, когато се объркат
и започват да говорят метафорично
блокират снимки на пустини,
защото ги отчитат като порнография.
Не на последно място, стихосбирката засяга в себе си проблеми като екологичното замърсяване и конфликтите, които пораждат насилие в нашия нефикционален свят. Сякаш така, възползвайки се от силата си, думите се опитват да проникнат в нашето ежедневие и да изведат на преден план онези проблеми, които в бързината често остават пренебрегнати.
МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
Яна Букова, „Черно хайку“, изд. „Жанет-45“, 2024 г.
