„толкова цвят
под дървото
след земетръса“
Изграждането на една универсализирана фигура, свързана изцяло със съзнателното (и превръщащо се в третолично) наблюдение-съзерцание, се е утвърдило в конкретна стилистична рамка, задаваща и определени очаквания, но различните проявления на homo universalis все още са модуси на всеобхватно разгръщащата се художествена нишка. Новата стихосбирка на Петър Чухов, „В края на леглото“, усвоява тази поетическа линия със стихнала ерудиция и нагнетена тревожност. Авторът е известен със своя минималистичен стил и ярко метафоричен език, а изпъкващият глас на самия творец като източник на философски обобщения затвърждава поетиката му като постмодерна. Чухов е автор и на текстове от жанра хайку, което свидетелства за способността му за есенциализиране на словото именно в пестеливостта.
Стихосбирката се състои от три части: „Скривалища“, „Гръмоотводи за сънища“ и „В края на леглото“. Някои теми присъстват и в трите цикъла като своеобразен поетически лайтмотив, но се наблюдава обостряне и концептуализиране в различните ядра. Образите на деня и нощта обладават цикличната затвореност на пространството – те показват не само чуждата динамика на външния свят, но и прехода към зрелостта, смъртта. Нощта също се свързва и със заплашителното, тъмното, непознатото, безприютното, също така и с творческото начало. Бурята е стихията на заобикалящия свят, чийто шум вътрешната тревога се опитва да заглуши: „но кой знае защо / се чувстваш / като пустиня“ (стр. 9). Интериоризираният психологизъм се ползва с образния инструментариум на предметите, състоянията и ситуативностите (дори условни).
Първата част раз(с)крива възможността човек да притихне в позицията на своето незабелязано обиталище, да се потули в нишата на добре подплатеното си битие на свидетелството. Осъзнаването на света води до срива на всички илюзии и привидности: дори самото желание за свързване вече става нереално, то е невъзможно дори във въображението: „ураганът / разтворил прегръдка / лети към теб / а ти си приготвил / карфица“ (стр. 7). Противопоставянето на фалшивите метафори е съпротива срещу отчуждението от себе си, загубата на човешкия лик и потъването в безпомощността. Проблематизира се и отдалечеността на поетическото, измамността на личната мисия и избраничеството, невъзможният ответ на творческия акт, който не достига до човека. Огледалните насочвания към библейски мотиви още тук загатват за предстоящата диалогичност с трансцендентното. Но най-отчетливо се долавят потиснатите импулси спрямо споделеността с онзи специален и съкровен човек, чието име е твърде трудно да бъде споменато. В тази атмосфера на изчезване се прокрадват ироничното надцакване със смъртта и сливането на битие и небитие, които обладават човека на ръба – в прикритие на един огромен страх: „още не си обзавел живота си / като преддверие / на смъртта“ (стр. 23).
Вторият поетически цикъл персонифицира и митологизира деня (светлината) и нощта (луната). Сънят създава усещането за надвиснала тревожност като фалшиво прикритие, разколебана същност. Задушаващият се от предоставените възможности и витаещ в спомена човек функционализира своята действеност и пожелателност именно в реалиите на несъзнаваното: „поне в съня ми / не закъснявай – / ела / преди да съм се събудил“ (стр. 39). Тук идентификациите се осъществяват чрез загубата на лика в огледалото, разрушената амбивалентност на душата, а интелектуалната съпротива е копнеж по удостоверяване на автентичността на битието: „и двамата се страхувахме / че другият / е изкуствен“ (стр. 34). Показва се призрачният поглед върху осиротялото и егоцентрирано семейство: „ти / сянката ти / и доведените ѝ деца“ (стр. 37). Изолацията отново свидетелства за присъствието на романтичен трепет, а самата поезия заключава, че формализирането на любовта в стихове я отнема от пишещия.
Третата част е най-интимна. С какво се запълва другата част на леглото, ако аз се намирам едва в единия негов край? Двуизмерната телесно-духовна трактовка ще посочи наличието на любовта като плътска необходимост и на Бог като цинично-великодушен съдник. Непосредствеността на комуникацията на човека с Господ е обусловена от творческата природа и на двамата; именно защото Бог е носител на словото, сякаш затова с такова доверие подхожда лирическият Аз в своята почти молитвена насоченост. Но в крайна сметка единственият достоверен творец се оказва Бог: „Аз също пиша за теб / понякога. / И когато книгата / е готова, / ще те поканя / на премиерата“ (стр. 56). Осъществяването на интимна рефлексията чрез божественото дава възможност да се осмисли последната стъпка, която става все по-неотклонно близка. Не се спестява иронията на откровението: в диалога не присъства само всеобхватната доброта, но и горчивото признание за спохождащата смърт. На този фон илюзорната победа над самотата и утвърждаването на себе си следва да се осъществи чрез любовта към другия, а не чрез очакването да бъдеш обичан: „На теб ти е нужен някой, / когото ти / да обичаш“ (стр. 45). По този начин се откроява и необходимостта от физическата споделеност като пълноценно разгръщане. Затова можем да твърдим, че този цикъл е не толкова богословски, колкото диалогичен.
Обобщеният интериоризиран образ на интелектуалеца разкрива кризиса от настъпилата екзистенциална „пустиня“, но не пропуска да оправдае снизходителните несъвършенства като невинно човешки. Изкушението за познанието е архетипен продължител на страстта и стремежа към непознатото: „от дървото за познаване на доброто и злото, от него да не ядеш, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Бит. 2:17). В анихилиращата сила на познанието, в мълчанието и примирението, след като плодът вече е отхапан, остава единствено възможността за съвместяване с маргиналността и съпротивителната сила срещу страха, срещу обезличаването и срещу смъртта. Това е единственият гарант, че субектът не се е превърнал в паметник.
МИХАИЛ ФИЛКОВ
Петър Чухов, „В края на леглото“, изд. „Жанет-45“, 2025 г.
