Въпросът, който сякаш е относително неизследван от теорията на литературата, е доколко можем да тълкуваме каноничната църковна молитва като текст с художествена стойност, тъй като по своята насоченост молитвите значително се различават в различните форми на конфесия. Понеже съществуват ясно определени закони на църковния канон, тази статия по-скоро разглежда защо текстовете, озаглавени „Молитва“, не биха могли да се окачествят като такава. Ще очертаем линията на писане на такива текстове, които въпреки заглавието си категорично не са канонични; при какви обстоятелства те се доближават до съкровеното общуване с Господ.
Основният проблем в литературната молитва е каква е нейната теоретичната обосновка и как тя кореспондира с религиозната дефиниция, която отразява общочовешкото, смирението и саморефлексията като конфесионалност. Самото слово следва да излъчва кротост, да наподобява кеносис. Тъкмо това е проблем според Агамбен в есето му „Що е заповед“, където се разгръща темата за езика като заповед. Проблематичен според него е стихът от Евангелието на Йоан „1. В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог бе Словото“. Императивът е един от проблемите, който кара стихотворенията „Молитва“ да изглеждат като заповед, отдалечаваща ги от истинската съкровеност. Литературните текстове с такова заглавие чрез своята конкретност надхвърлят и отнемат всеобщото и смиреното. Ще разгледаме конкретни текстове със заглавие „Молитва“ и ще търсим доколко те кореспондират с догмата.
„Азбучна молитва“ на Константин Преславски симбиотично обвързва молитвата с литературните текстове и обединява схващанията за художественост и молитвеност. Спрямо катехизиса, нуждаещ се от универсалност и сентенциозност (напр. „Символ на вярата“ и „Отче наш“), това стихотворение е молитва, но акростихът, формата и средновековният контекст обуславят перцепцията за литературност. И докато в молитвите, изброени в скоби, съществува благодарност и обет, към които е включена и молбата, то в „Азбучна молитва“ втъканата нишка на прошението загатва преображенски мотив, сякаш човек трябва да се въздигне от безсилието към мощта, затова тя не е каноничен текст. Тъкмо това движение „нагоре“ може да се разглежда като едно почти пренебрежимо възгордяване в пътя към Бога, чрез което се възхвалява Словото като чудотворно.
Преображението като молитвен мотив се оказва границата между желано и постижимо в едноименното стихотворение на Далчев. Забелязва се смирено желание за осеняване, изразено като кеносис пред себе си и пред Господ. Въпреки сентенциозността молбата за промяна е форма на (само)рефлексия спрямо бъдещето, която по-скоро е адресирана към Аз-а, а не дотолкова към Всевишния. Това задава личностния елемент в произведението, който е отъждествен с общочовешките възгледи, но от безсилие императивно внушава дълг и измолва от Господ неща, които не зависят от Него, а Той му е нужен като вътрешна сила чрез заживяването на Бог у човека, който не е успял да умозре Истината и има нужда от помощ: „Ти не ме оставяй да загина, господи, / преди да съм живял!“[1]. Подтикът към молитва е многоаспектен, което срещаме и в „Молитва“ на Чеслав Милош, където присъства и финалната липса на преображение. „Zanosiłem prośbę egoisty, i raczyłeś ją spełnić, / Po to, żebym zobaczył, jak była nierozumna…W godzinie mojej agonii bądź ze mną Twoim cierpieniem, / Które nie może świata ocalić od bólu“[2]. Отношението към присъствието на Бог е нееднозначно, но и при двамата автори липсва осъдителност и насаждане на дълг. Двете стихотворения представят двоякостта на молитвеното, тъй като създават баланс между молитвата, която извършва движение „нагоре“ към извисяването на душата и „надолу“ към смирението и мълчанието.
Тази амбивалентност се разгръща допълнително у Милош, където се задава и въпросът за функцията на Бог в битието. В „Моята молитва“ на Едвин Сугарев в относително същия времеви контекст и около век по-рано при Ботев този въпрос също присъства. И докато при Далчев, Чеслав Милош и Сугарев има внушаване на дълг, то при Ботев съществува заповедност. Това задава едно модерно възприятие за молитвата, което в никакъв случай не би трябвало да се осмисля като еретично, въпреки че противоречи на катехизиса. И в двете стихотворения, озаглавени „Моята молитва“, притежателното местоимение отнема смисъла на всеобщото. Тази оличностеност служи за пряка връзка с Бог чрез словото, а отделно самият Бог е раздробен чрез всички изреждания тип „боже на…“. Самият епиграф при Ботев „милостивий, правий Боже“[3] е форма на укор към фигурата на Демиурга, но и към формата и съдържанието на молитвата: „Не ти, комуто се кланят / калугери и попове / и комуто свещи палят / православните скотове“[4]. Тук може да се твърди, че отново се внушава дълг на Бога да овластява хората, така че да постигнат целта си (в случая свободата), което е проблематично от гледна точка на катехизиса. Същата трансформация съществува и при Сугарев: създава се впечатлението за постоянна и неразрушима връзка с Господ, постигната чрез природата и модусите на Всевишното. Това кореспондира с представата на Киркегор за трансценденцията като общуване с Бога. Сякаш молитвата живее в човешкото тяло като в обител. Това отново препраща към твърде личното и лишеното от смирение, макар самият текст да излъчва кротост и желание за симбиоза между човек и Бог: „Моята молитва е усетът за вятъра свистящ между ребрата ми / и за тревата дето се въздига…сега избухвам насред минното поле на пролетта / и с ъгълчето на ухото ми дочувам някой да ме вика“[5].
Литературната молитва успява да спои въздигането към Бога и личната изповед, но това често анихилира акта на смирението. Амбивалентността ѝ разкрива границата между художествен и религиозен кеносис и това обуславя наличието на заповедност в текстовете с това заглавие.
КРУМ КИРОВ
[1]Атанас Далчев – „Молитва“, 1927
[2] Czesław Miłosz, “Modlitwa”, 1962, превод Крум Киров: „Молбата ми беше егоистична, а ти я изпълни, за да ми покажеш колко е безразсъдна…В часа на моята агония бъди с мен чрез Своето страдание, / което не може да избави света от болката “.
[3] Христо Ботев – „Моята молитва“, 1873
[4] Пак там
[5] Едвин Сугарев – „Моята молитва“; „Антология на едното стихотворение“, Цочо Бояджиев, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2024, с. 42
