Интервюиращи: Венета Костадинчев и Ралица Тончева
1. В бр. 26 на ЛВ от 2006 г. се обсъждат мистификациите от 90-те, където се споменава подходящият контекст на времето, който позволява създаването на мистификации, целящи да бъдат разкрити. Според вас подобно нещо възможно ли е в днешния литературен контекст?
Г. Г.: Днес, при цялата виртуалност, в която сме потопени, всеки може лесно да се измисли като друг. Тази лекота прави нещата бързо доскучаващи, губещи траене, дълбочина и плътност. Една мистификация наистина работи с контекста, с едно предполагаемо общо знание. Но днес то не съществува, контекстите се разбягват. Днес лесно може да се изфабрикува някакъв фейк или конспиративна теория, но далеч по-трудно истинска смислопораждаща мистификация.
2. През 90-те мистификациите служат като начин за преосмисляне и игра с литературната традиция и канон. По какви пътища изгражда съвременната литература отношенията си с традицията? Как изглеждат тези отношения според вас?
Г. Г.: През 90-те имаше много канон за литературна игра. Каньонът на канона беше съблазнителен за всички, които бодро се спускаха в теснините му, за да откриват неоткрити места или да се усъмняват в твърде познатите. Нека кажа така – литературните игри, мистификации и постмодерни опити през 90-те не бяха хладни или цинични, те бяха в най-добрия смисъл любовни.
3. Има ли текстове, които поддържат жива литературата от 90-те и текстовете като „Българска христоматия“ (1995) и „Българска антология“ (1998) – както някога са правели те самите с „На Острова на блажените“, „Българска христоматия“ (Вазов и Величков) и „Българска антология“ (Дебелянов и Подвързачов)?
Г. Г.: Много ми се иска вие, от младия ЛВ, да отговорите на този въпрос. И отговорът да бъде да.
4. Какво Ви е подтикнало да мистифицирате през 90-те?
Г. Г.: Безкрайното любопитство и опитът да се мисли по по-друг начин монументалното разбиране на литературата, остарялото гранитно мислене. Мистификациите винаги са подривни.
5. Бихте ли написали мистификация (отново) през 2025 г.? Защо бихте или не бихте го направили?
Г. Г.: Разбира се, мисля, че във всяка от книгите ми могат да се открият такива малки мистификации.
6. Как мислите, че днешната публика би възприела мистификация (подобна на тези от 90-те)?
Г. Г.: Не би. Твърде много неща, възможни през 90-те в литературата, вече не са такива. Изгубихме иронията.
1. В бр. 26 на ЛВ от 2006 г. се обсъждат мистификациите от 90-те, където се споменава подходящият контекст на времето, който позволява създаването на мистификации, целящи да бъдат разкрити. Според вас подобно нещо възможно ли е в днешния литературен контекст?
К. С.: „Литературните мистификации на 90-те“ в този брой е част от серия семинари, която правихме с Мария Калинова като проект на арт група „Устата“. Общото име на семинара беше „90-те. Версии“ (2006-2007) и някои от другите теми в него бяха периодичните издания за литература, ключовите дебати и скандали, как да разбираме постмодернизма или женското писане и т.н. Имахме нужда от ориентир, защото участниците в литературните процеси от 90-те приемаха много постановки за очевидни, а за едно следващо поколение детайлите започваха да се губят. За щастие, водещите интелектуалци, които канехме, се отзоваха, а ние имахме възможност да чуем различни версии и да изберем нашата. „Литературен вестник“ застана зад идеята ни и публикува стенограма от всички разговори. Мисля, че този семинар беше в основата вестникът да ни разпознае и покани за редактори няколко години по-късно.
2. През 90-те мистификациите служат като начин за преосмисляне и игра с литературната традиция и канон. По какви пътища изгражда съвременната литература отношенията си с традицията? Как изглеждат тези отношения според вас?
К. С.: Скептичният поглед към съвременната литература е, че тя все повече нарцистично се е вгледала в своето време и не познава добре дългите сенки на традицията, няма амбиция да деконструира и разиграва канона. И е точно така, за силна мистификация трябва да се владее теоретично, исторически и технически канонът. Няма как да се пародира Дебелянов или Дора Габе, Екатерина Йосифова или Биньо Иванов, Мерджански или Николчина, без да се познават сетивно, поетически. За да се мистифицира, трябва да се имитира. Но е хубаво да се имитира с дистанция, с леко отместване встрани, с вписване на собственото отношение към имитираното. Това прави добрата литература добра.
3. Има ли текстове, които поддържат жива литературата от 90-те и текстовете като „Българска христоматия“ (1995) и „Българска антология“ (1998) – както някога са правели те самите с „На Острова на блажените“, „Българска христоматия“ (Вазов и Величков) и „Българска антология“ (Дебелянов и Подвързачов)?
К. С.: Позволявам си тук да отговоря от свое име. Опитът да се преосмисли и поддържа литературата от 90-те, но и да се погледне през редакторска дистанция, за мен е свързан с „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)“[1] (2015), който преди десет години написахме с ВБВ, Мария Калинова, Димитър Божков, Огнян Касабов, Юнуз М. Юнуз. Тази група философи и поети се нарича π[2] – основната ни теза е, че неминуемо се работи с остатъка от миналото и този материален остатък от език, образи, сънища и желания трябва да се преработва, да се редактира, за да се поражда бъдеще.
Част от играта с традицията беше свързана с най-натоварения модернистичен жест на кръга „Мисъл“, дубликиран от четворката от „Литературен вестник“, а именно снимката около масичката. Група π направи серия от снимки, които имитират и редактират предходни канонични и почти канонични фотографии (на кръга „Мисъл“ от 1905 и на четворката от ЛВ през 1995). Нашата формация продължи и с други жестове като семинар за литература и философия „Какво се случва днес?“. Като не бива да се пропускат и стихосбирките „:беше…“ (2022) на ВБВ и „Слънце-техника“ (2024) – те са точно продължаване и трансформиране на залозите на 90-те в игровото отношение към миналото, а и продължаване на манифеста в друга форма. Друг разговор е да видим как го правят в конкретни стихотворения.
Както посочваме в един от 17 тезиса на манифеста – всичко възможно ще се случи. Това, че вие се вълнувате и питате днес, би изглеждало невъзможно доскоро: но ето, че се случва. Който пита за мистификации, обикновено вече замисля подобен експеримент.
4. Бихте ли написали мистификация (отново) през 2025 г.? Защо бихте или не бихте го направили?
К. С.: Преди големите езикови модели да се превърнат във всекидневие, си мислих за мистификация, в която се генерира поезия на български език от машина, а идентичността на поета, скандалното му поведение, рецензии за неговата поезия, критики и похвали са написани от конкретни хора. Една цяла мрежа от литератори изгражда неговия профил и редактира неговата поезия. А може би тази мистификация е направена, но вие не знаете кой е този поет…
Призмата на разговора ни е мистификациите на 90-те в българската литература, затова се придържам към поетически примери. Минем ли отвъд тази рамка, може да посочим Елена Феранте като успешен случай за мистифицирано авторство. Въобще, за да има мистификация или фалшификация, е необходимо едно модерно съзнание за авторството и любопитство към експеримента.
5. Как мислите, че днешната публика би възприела мистификация (подобна на тези от 90-те)?
К. С.: Може да се направи книга с българските мистификации след 1989 г., като първа глава върху ролята на Господинов, Пенчев, Дойнов и Ефтимов в „Българска антология“ и „Българска христоматия“. И след това се помисли за следващите глави и експерименти, които минават отвъд статуквото и приемат литературата като сериозна игра.
Да се помнят и преосмислят жестовете на 90-те, е важна стъпка. Иначе се появява един зациклен наратив, в който новата литература генеалогически се обръща към разнородни версии на миналото, но не поражда следходници. Изисква се и смелост да се измислят силни ходове и днес. Най-страшно обаче е, когато тези жестове срещат апатия, безразличие, не могат дори да породят естетически скандал и следователно не оставят собствена история. 90-те са имали зад гърба си силна тоталитарна структура, която е действала потискащо и която е трябвало да бъде разбита, трябвало е да се подходи с „чук в ръка“. Днес проблемите са от друго естество – има огромен стремеж към това, което ВБВ нарече „реал-литератур“[3] или уклон към автентичното. Случва се и някаква нормализация, която не обича плурализма, противоречието, драматургията. Това са две тенденции, срещу които литературата може да оформя места на съпротива. В още по-общ план социалните мрежи, заличаването на границите между публично и частно е нещо, хибридността между човешки създадени творби и алгоритмично генерирани са фактори, които изправят литературата пред нови задачи. Срещу нормализацията и котловинната култура трябва да се мисли за алтернативи, дори и мистификацията да не е единствената работещата форма.
[1] https://314etc.com/chaos/
[2] https://314etc.com/about-pi/
[3] Пак там
