Когато жена ти умре, музиката си сменя вкуса, а звукът на храната остава все същият. Не ходиш, а се влачиш. Някои дни дори пълзиш. В други най-много да лежиш неподвижно. Гардеробите са пълни с призраци. Блузи, които тя носеше, когато беше на двайсет и шест. Дънкова пола. Убийствени рокли. Обувки – токчета, ниски и високи, един чифт танцови обувки за степ – погребани в кутии. Отвориш ли вратата на гардероба, палтата ѝ притаяват дъх, подозирайки, че те следващи ще си заминат. Нишките на паметта. Носеше това тук, онова там. Всяка дреха – глава от миналото. Дрехите на мъртвите нямат бъдеще. Можеш и да ги изгориш. Можеш и да ги запазиш, десетилетия изтъкана история, провиснала на подпора от тежестта на спомена. Можеш да започнеш усилено да се преобличаш като нея. Всичките трябва да си заминат. Не изхвърлени, но дарени. Купища и кашони, и хартиени торби, пълни с дрехи, за женския приют, докато жената зад бюрото не ти каже, че вече имат твърде много. Изкушен си да си ги прибереш обратно. Що за човек би отказал дарените дрехи на мъртва жена? Останалото отива към „Св. Винсънт дьо Пол“, където нейният лен, памук и вискоза се присъединяват към кошовете, преливащи от рипсено кадифе и полиестер. (Освен една сатенена нощница, която няма да дариш.) Така, докато гардеробите не се изпразнят. Твоите дрехи не се броят – те не са част от теб, а пренебрегнати ризи, панталони и якета. Когато лятото си отива, отваряш един от шкафовете и намираш пуловери, шалове, вълнени шапки и ръкавици. Оборудването на жена, която познаваше зимата. Изпращаш пуловери, наметки и копринени шалчета на момичетата и жените от семейството ѝ. Те отговарят със снимки на десетгодишните си дъщери, увити в синьо за Деня на колониалната история в училище. И все пак оставаш обладан от обладанието. Дори след като се отървеш от притежаването, то пак се появява и в кухненските шкафове и чекмеджета, където тя държеше буркани с изсушени продукти, боб и различни видове зърна, бъдещи ястия. А там във фризера – пластмасови кутии със супи, доматен сос, чили. Хранителни вести от отвъдното. Запаси се. Размразявай само при крайна необходимост. И все пак с отминаването на зимата фризерът остава толкова леден и празен, колкото сърцето ти. Храната вече е изгубила своя смисъл, когато отваряш последнaта кутия, означена Чили с черен боб 14/03/10. Тя вече не е знак за любов или мил жест. Няма нищо лично в салатата с риба тон или мариноването на пилешко бутче. Със срам си припомняш колко често вечеряше на свещи; същото е като със сатенената нощница, скрита в чекмедже, което никога не отваряш. Вместо това просто претопляй и сервирай. Просто го метни в микровълновата. Просто яж. Преварена прехрана. Когато ядеш направо от тенджерата или от тигана, се изкушаваш да се озърташ засрамено. Гледат те само готварските книги. Пълни рафтове, последователни броеве на Гурме и Бон Апети и една дебела папка с рецепти, кулинарно наследство, предадено от баба на майка на дъщеря. Рецепти, записани от нея стенографски с драскулки и вълнички, простиращи се върху страницата, и по някоя дума на английски за цвят. Инструкции за бъдещи гозби, вечери на свещи или с гости. Вече няма нито рецепти, нито гости; няма нужда от сватбения сервиз или хубавата покривка. Не забравяй Правило номер 1 на вдовеца: Никога не отказвай покана за вечеря. Вече ти си гостът. А след вечеря сновеш из къщата и говориш с тъмнината. Давай, върни се и ме обладай. Премести книгата на масата. Тръшни вратата на спалнята. Каквото и да е, готов съм. Хайде де, давай. Уплаши ме до смърт. Готов съм. В отговор идва най-дълбока тишина. Понякога обаче я усещаш в тишината: нищо не помръдва, пантите не скърцат, лампите не примигват. Просто нейната тишина. Майната ти, Стивън Спилбърг; смъртта няма специални ефекти. Няма го вещественото, остават само вещите. Пускаш музика, за да избегнеш тишината. Хоризонтални купчини от сидита и вертикални редове от кутии за дискове, които така и не подреди по азбучен ред (както тя постоянно предлагаше). Песни с мелодии, текстове, припеви, куплети, композиции, коди. Песни, без които не би могъл да живееш. Песни, които няма да слушаш отново. Песни, които знаеш наизуст. Песни, които ти се ще да забравиш. Песни, които не можеш да забравиш. Песни за вечеря, за четене, за обръщане на бутилка вино, за правене на любов. Песни, за да прогониш тишината. Песни срещу необятната тъма. Но един ден (може би) ще се договориш с тишината. Ще седнеш на стола от баба ѝ и дядо ѝ и ще бъде просто стол. Или ще раздадеш всичко. Без изключения. Всичко. Всичко без камъните. Тя винаги (или поне така изглеждаше) събираше камъни от плажа. Връщаше се от всеки плаж с провиснали джобове на палтото, същинска Вирджиния Улф. Заоблени камъни, яйцевидни камъни, дисковидни камъни, камъни изгладени от водата и времето. Камъни от Англия, Шотландия, Ирландия, Италия, Турция, Кейп Код. Камъни, съхранявани в кутии за обувки, в найлонови пликчета, в купи; купчинки камъни разпръснати из къщата като тамянници. Харесваше ѝ как изглеждат, как се усещат, докато дрънчат в дланта ѝ. Можеш да се отървеш от всичко, но не и от камъните. Може да ходиш по тях, да спиш на тях, да седиш на тях, да ядеш от тях. Къщата ще остане тиха, пълна с камъни. Ще имаш уединение. Няма да си сам. Ще имаш камъните.
Превод: Венета Костадинчев
