Доклад за симпозиум
Предлагам ви кратък трактат
за автономността на зрението. Зрението е автономно
поради зависимостта си от обекта
на внимание, неизбежно разположено
отвън; окото никога не вижда себе си самото.
Присвито, окото отплува след
кораба, хвръква от клона заедно с птичката
забулва се с облак от сънища
като звезда; окото никога не вижда себе си самото.
Да уточним тази мисъл – да вземем някоя красавица.
На известна възраст разглеждате красавиците
без надежда да се съвкупите с тях, без практически
интерес. Ала без да му мигне окото, окото
като неугасен телевизор,
забравен в апартамента, все така има
образ. Пита се – за какво ли?
Следват някои тезиси от една лекция за прекрасното.
Зрението е средство за приспособяване
на организма към враждебната нему среда. Дори и напълно
да сте се приспособили към нея, средата остава
абсолютно враждебна. Враждебността на средата нараства
пропорционално на времето, прекарано в нея;
и зрението се изостря. Прекрасното не е заплаха
за нищо. Прекрасното не крие
опасност. Статуята на Аполон
не хапе. Белият чаршаф
също. Хуквате след прошумялата фуста
в търсене на мрамора. Естетическият усет
е отливка от инстинкта за самосъхранение
и е по-сигурен от етиката. По-трудно е да превърнеш
грозното в прекрасно, отколкото да обезобразиш
прекрасното. За да направиш
опасното безопасно, са необходими сапьори.
Трябва да се поощряват такива опити,
да се подкрепят по всякакъв начин.
Обаче отдели ли се от тялото, окото
най-вероятно ще реши да се засели нейде
в Италия, в Холандия или пък в Швеция.
ЙОСИФ БРОДСКИ, 1989 г.
Превод от руски: ГЕОРГИ РУПЧЕВ
Източник: Алманах за изкуство Et cetera, 1993 г.
На всяка книга страницата сетна…
На всяка книга страницата сетна
обичала съм винаги с превес –
когато вече са съвсем безинтересни
героят, героинята и са изтекли
годините безжалостно до днес.
И авторът тогава сякаш вече
е името на повестта изтрил
и даже „на вечността косата й е сива“,
както е казано в една чудесна книга.
Но ето сега, сега
всичко свършва и авторът отново ще бъде
необратимо сам, а той
все още се опитва с остроумие
или язвителност – прости го, боже! –
предчувствайки огромен свършек,
като например:
И само в къщи две
във този град (със име неизвестно)
остава профил (с очертания нежни
върху стена от снежнобяла вар),
ни женски, нито мъжки, пълен с тайни.
И казват, че лъчите на луната –
зелена, ниска, средноазиатска,
по тез стени че се среднощ промъкват
особено в новогодишна вечер
ту някакъв несетен звук се чува,
който на тях за плач се струва,
а други в него разпознават думи.
Омръзнало е чудото на всички
малцина идват, другите са свикнали,
говори се, в една от тези къщи
е със килим покрит ненавистният профил.
АННА АХМАТОВА, 1943 г.
Превод от руски: МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
Ще се лутам край лагера на улицата тъмна…
Ще се лутам аз край лагера на улицата тъмна,
зад черешова вейка в черната карета,
зад пряспа сняг и шум от воденици.
Аз помня вече само кичурите кестеняви на засечката,
опушени с горчилка – не, с мравчена киселина,
от тях по устата остава кехлибарена сухота.
В такива мигове и въздухът ми става кафеникав
и пръстените на очите се обличат с лека лента
и това, което знам за ябълковорозовата кожа.
Но пак проскърцваше шейната на шофьора,
от плетени рогозки гледаха бодливите звезди,
а копитата тропаха несвързано по хладните клавиши.
И само светлина – на звездната бодлива истина,
а животът се носи като кокошник по пяната
и няма с кого да се сподели, че „край лагера на улицата тъмна“…
ОСИП МАНДЕЛЩАМ, 1925 г.
Превод от руски: МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
С лодка по Небето
понякога по-много се изгубвахме
като митологичния страх от слънцето
и като точен удар в слънчевия сплит
целувка от свободно змийче в полунощ
защото днес някой пак ще е по-грешен от другия
а ние постоянно се събираме в полето
също като магнитните стружки
се качваме по стълба до небесните панаири
„отдавна не бях усещал чуждата плът като своя“
и с някакви измислени люляци над главите
ходенето по вода е ходене по живота
а ние ходим по стъклени облаци
и се смеем на птиците по стълбовете
заобикаляйки панаира от сенки отдолу
когато реалността не ни изнася
тръгваме със теб по друга реалност
по линията на отвъдното после
по една поезия за палячовци и духове
в която не намирам само себе си
с ограничени места и изпокъсани билети
от времето когато се целувахме по пейките
и с влаковете през прегръдка като в кино
докато и двамата сме полупияни
за да се караме после от километри разстояние
как пиянството от любов не се брои
тогава нямаше как да получиш гаранция
че аз се отказвам от дребната езикова логика
и нека да литнат и пейки и влакове зарад това
че още усещам самотата до себе си
в гънките на чаршафа по леглото
но това не спира чувството ми че присъстваш
и аз прегръщам голия ти призрак до съмване
когато оставаш просто част от кошмара
извинявай че те зарязах вчера в библиотеката
във онзи сън когато ходех омагьосана
и идоли ме чакаха по ръбовете на буквите
ние изчезваме от тях в конденз
и заедно търсим път за ново отричане
неосъзнавайки обречеността на рамките
и загубили съпротивата за ново обичане
първосигнално изгубили своя разумен инстинкт
МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
Снощи починал татко
Ще се почувстваш така,
все едно четеш за влизането на Мария,
ако си пушиш от седмия етаж на прозореца
и от градинката под терасата
просветват мъждиви светлини на пресекулки
като зайчетата на огледалото,
които децата ти правят по стените на апартамента,
а там, пушейки, умрял баща им.
Виждаш Мария; виждаш я със сложените
плодове на масата,
яде на столчето, на което никога преди
не си обръщал внимание на тапицерията
със спящи котараци и горски зайци;
преглъща чая от липа с бисквитите,
явява ѝ се реверсивната ти сянка,
проблясва като камерата на
оператора, който ще прави
документален филм за смъртта ти,
отварящата сцена е полугероизиран младеж,
който пуши на прозореца, тръска си над
тополата, тя го псува с трепета на листата си,
което обуславя и причините за смъртта му.
Огледалната
гледа как сина му пуши на прозореца над
острието на тополата и прецъфтялата липа
обръща се вижда снаха си,
ще му подпишат смъртния акт,
сложен е на масата, до него е мастилницата,
писецът е хубаво изцеден,
има достатъчно от мастилото,
чернилката,
колкото да се разпишат;
китката започва
овластената си крива обиколка по листа,
там, където е отбелязано със ситни точици,
под портретчето ти с белезникавата риза
имената ти, двойно по-кратки от тези на жена ти,
започнали са да се срастват в края,
да не говорим за тези на сина ти.
По случайност забелязваш еднаквостта
в завършека на почерците,
засмяваш се самоиронично,
помежду другото заради писането като акт разбираш
математическата функция на почерка,
подписа, страданието и липсата.
Жената ти излива чая над тополата,
оставя пепелника пред Мария
и после го изхвърля,
разбрала кой стои зад
светлината между градинката и върховете на липата.
Камерата отдолу си възвръща мрака
и заснемането на живота е приключило.
КРУМ КИРОВ
