В края на 2023 година се появи четвъртата стихосбирка на Лора Динкова – „Внезапни сънища“. Тя е вече позната авторка, за която може да се твърди, че чрез стихосбирките ѝ се надграждат и смислово, и поетически възможните проявления на смъртта в контекста на лириката. Тъкмо заради това не бива да се възприема, че „Внезапни сънища“ представлява нова тенденция както в творчеството на авторката, така и за съвременната българската поезия, защото самата поетика на Лора Динкова чрез последната ѝ стихосбирка бележи апогея на ситуирането ѝ в конкретна ниша. Този връх се осъществява както на тематично ниво чрез многоаспектността на смъртта, така и ситуативно в полето на постмодерната лирика в логиката на отклонението и фрагментацията. В този смисъл в нейната лирика най-силно и ярко се забелязват онези поетически нишки, които я свързват с творчеството на Иван Станков и като поетика, и като проблематика, загатнати още от „Осиновени думи“, разгърнали се в пълнота в „Диагноза тишина“.
Както метонимично ни насочва заглавието, като основна тема ще фигурират смъртта и елегичният отзвук от нея, присъстващ като един топовен гърмеж в съзнанието на консистентните и допълващи се Аз-ове. Затова и в стихосбирката сякаш са се сраснали битие и небитие, обединени от смисловата рамка на корицата на книгата, която представлява връзката между двойствеността на съществуването. А лирическият субект идеално се свързва с концепцията за изпращача на ладиите към царството на Хадес, граничната ситуация може да се отъждестви с действащата причина за същестуването му: „И тук е пълна самота –/ беззъба синя яма./ Стоя на края на света,/ а самотата е голяма“. (стр. 5 в посоченото по-долу издание)
Освен чрез сблъсъка на смъртта чрез модуса на меланхоличната мистичност и яснотата, психологически погледнато, образът му, разгърнат по продължение на себе си, представлява опит за саморефлексивен прочит на собствени миниатюрни гранични ситуации. Породени от страданието, те осъществяват опит за докосване, подобно на това между Бог и Адам отвъд въпроса за смъртта. Над всичко това като една наливаща масло в огъня съквартирантка мъжделее любовта, която отдавна се е оказала и причина, и следствие от граничната ситуация – адска в своите незрими бездни, „Черна дупка“. Така смъртта започва да се явява като язвител на любовта, без значение към Кого, като предводител на загубата ѝ и сякаш тя е причината да има обособяване на топосите, вместо сливане, както обикновено се свързват понятията любов и смърт. Самата емпатия, породена от липсата, налага страданието и търси пътищата на една илюзорна и недействителна, но утешителна любов: „смъртта не заслужава почести/ когато ѝ говорят за безсмъртни/ останалото е илюзия/ стоя на пръсти/ и те прегръщам“ (стр. 28).
Това насочва към съществуването на още един опит за рефлексия на небитието чрез писането като изразяване на страданието като един отчасти първичен акт, както „В началото бе словото“. Tъкмо диалогичността и изповедта са опит за рефлексивно сливане на битие и небитие; самият лирически говорител отразява себе си в небитието, като се опитва да създаде един тунел от отражения, в който да заживее споменът за присъствието на живота и любовта, като отрази и небитието в себе си: „…дори по гласовете ни личи/ как задвижваме пространството сменяме времето./ Не, спираме времето, завинаги премахваме/ това неточно понятие, което иска да ни отнеме радостта“ (стр. 36). Затова и цялата стихосбирка прилича на „Молитва“[1], изповед пред някой несъществуващ, съществувал в един предишен, необозрим свят, на който тя се опитва да повлияе. Според Киркегор „функцията на молитвата не е да повлияе на Бог, а да промени представата на този, който се моли“, в този смисъл Аз-ът има нуждата чрез словото да възприеме рефлексивно света, да го превъзмогне. И точно това осъществява новият живот, поместен в браздата между световете, в тунела на отраженията.
Самият тунел от отражения на граничните ситуации задава многоаспектността на философизирането, представено като систематизация и отказ от лутане. Така, сякаш карайки ладията по Стикс, лирическият говорител наблюдава променливите образи, отразени в реката, и успява да намери ъгъла, в който да осъществи мимолетна връзка между живота и смъртта: „дълбоко е познанието на Поета –/ той ръководи и определя нишката, която свързва живия със мъртвия“ (стр. 47). Но дори и в такива моменти в стихосбирката на Лора Динкова не се забелязва особен патос нито що се отнася до страданието, нито до любовта и връзката в отвъдното. И в този смисъл присъства едно особено по рода си примирение с факта, че едно сливане е невъзможен и илюзорен хюбрис, пред който е изправен лирическият говорител, където в края на стихосбирката присъства отъждествяването на лирическия субект с поет, който посвоему изиграва ролята на обект. И тъкмо тези разсъждения за смисъла на словото като преминаване от света на идеите към света на материята навяват примирението и покоя, закодирани в думите като единици, които нямат стойност и значение по-силно от един кеносис, който да препраща към една по-висша любов.
Така в размислите и рефлексивните монолози на героинята ние виждаме амалгама, която води до изцелението, осъзнаването на смъртта като спътник и признак на човешкото; през фазата на „Непознат свят“ като една своеобразна кулминация на философизираното разсъждение и срещнато мимоходом страдание, започнато от шока на „Края на любовта“. Така бих заключил, че в своя монолог Лора Динкова прочита смъртта в нейната греховност, но и като възвисяване, замлъкване, примирение, посвещаване на една по-висша любов, немимолетна в един внезапен сън. Това е начинът, по който стихосбирката въплъщава в себе си многото мъждиви проекции на смъртта.
КРУМ КИРОВ
Лора Динкова, „Внезапни сънища“, изд. „Хермес“, 2023 г.
[1]Прилича както на самото стихотворение със същото заглавие, така и на акт на молитва
