- Ния Славова, 9.и клас, СПГ „Княгиня Евдокия“
Това са стихове за неща, които мълчат. За ръце, студени през зимата, и сърца – през цялата година. За спомени, заключени в сенки, в прашни люлки, в недоизпити кафета. За лилиите, които цъфтят само в думите. Това не е край, нито начало. Това е ехо. И ако го чуеш – значи още си тук.
Цвят в сивото
Банални ли сме ние–или просто едноцветни,
В рамката заключени като в затвора
Хвърлени, недооценени.
Бяхме ли щастливи истински така–
Или театъра на думи играехме с лека ръка?
Светът във сиво ни научи да мълчим
И не говорим, защото ни е страх.
А сърцето иска цвят и висота– но умът
Прошепва: „ Не сега“.
Диалог с отражение
Огледалото ми говореше с презрение:
„Погледни се. Оправи се. Суетна не бъди,
Ама чак пък толкова– прекаляваш вече!“
Страх ме беше да погледна.
Склоних главата, млъкнах вече.
Нямаше какво да кажа.
Импулсивната ми мисъл ме удари:
„ Три години лош късмет не са кой знае
Какво, нали?!“
Трясссс.
Писмо без подател
Като тичинките на цветята, които падат,
Като снежинка в дланта ми– спираща времето
Само за секунда
Като залеза, който изпуснахме да заснемем
Като ехо в планината– отшумяло, но живо.
Като последната песен в колата,
Когато вече мълчим
Като нас самите– като писмо без подател.
Обичаното винаги остава.
- Ефтимия Фурнаджиева, X. клас, НГДЕК ,,Константин-Кирил Философ’’
Защо се гледаш ти, блажени,
защо се мъчиш с образа си – блян?
Щастливец с златни къдри
и очи без капка свян.
Мъчиш ли се ти, грознико,
страдаш ли пред образа си кух?
Виждаш ли го – бавно гние,
сух, без капчица останал дух.
Ти, красавецо дарени,
ти, чудовище във мрак,
вие, двама победени,
вие, с образа си грях.
Гледате се в огледалото си свидно,
пълни устни – кървави уста,
гледате се ведно, но различно
и разбирате, че сте една душа.
- Кирил Генков, ХI б клас, НГДЕК
Представените стихотворения са изблици на мимолетно вдъхновение, в които авторът се е опитал да запечата една моментна картина на живота, но и целият дискурс на различните аспекти на съществованието – колкото лични, толкова и абсолютни.
Ненужни пламъци
Моят стих във огън гори,
пламъци бързо раздухва,
наоколо прехвърчат искри,
всяка пречка пред него рухва.
Той гори без причина, посока,
гори, но не вдига врява,
ако пък човек го нахока –
той вече не удивлява.
Той гори, все още бурен и млад,
гори, без да има значение,
гори, а усеща се хлад –
скоро той ще изпадне в забвение.
Пламъци слагат върху него ръка –
пепелта слово поглъща,
думите, пропилени така,
само паметта се възвръща.
Гори по-бурно от всякога,
но всичко остава без смисъл,
с надеждата, че ще бъде някога
ярък лъч във вечната мисъл…
Нощ е
Нощ е: сега се пробуждат всички песни на влюбените
И моята душа е песен на влюбен.
Нощем спят всички, но не и загубените
А така ми се ще да бях загубен!
Да нямах нужда от сън, да не затварях очи,
да трепнех при вида на слънчевите лъчи,
да пеех на Луната за любов и разплата,
димна завеса да бе само тъмата,
да разбирах повече за жената…
Но някой каза: “Да бъде ден!”
И биде ден, но с матова светлина,
ден, пред който бих предпочел нощта!
И сега не спя, не затварям очи,
и сън не ми трябва. Пустотата мълчи.
Един лъч поне!
В далечината ечи
последен зов за чувство.
Нощ е: поетът е готов за изкуство!
Улиците на Шираз
Улиците на Шираз. Не чувам твоя глас
По улиците на Шираз. Тишина, мрак…
Мълчиш…
Звезди не са ми нужни,
А и сега
Звездите ми са чужди.
Скръб и неволя
Ще хвърлят
Пореден поглед върху нас
Последен поглед върху нас
Ще хвърлят
Скръб и неволя.
Звездите са ми чужди,
А и сега
Звезди не са ми нужни.
Мълчиш
По улиците на Шираз. Тишина, мрак –
Улиците на Шираз. А ехти твоят глас…
Последна въздишка
Ах, мила моя любима,
ти с какво си сгрешила?
Усмивка неустоима,
криеш под сянка унила
В теб ли да търся вината,
че гласът ти приятен е,
нима за теб красотата
не е същинско проклятие?
Успях да създам хаос
сред всичките ти дела,
не остана време за радост,
нито за скъпи вина,
нито за лелеяна отмора,
нито за звезди небесни,
наказанието на Гомора
прекъсна всички песни.
Остана само гола химера,
утопия, за която мечтая,
невъзможно е да я намеря,
щом единствено тебе желая.
Не ще преборя съдбата,
но пък ще се опитам.
Няма как пак да изгубя жената,
която така съкровено обичам…
