В свят, объркан и безбожен, можеш да вярваш на собствените си очи само когато побърканият ти ум предаде информацията правилно.
Седиш на неудобната масичка (спокойно можеш да застанеш прав до нея и да си поставиш брадичката на лепкавата ѝ повърхност, може би в това е трябвало да има някаква полза), високият ти стол се клати, поставката за крака е счупена, а краката ти отдавна са изчезнали, но ти продължаваш да се правиш на мистериозен и недостижим. Четеш някаква книга от някакъв автор, родом от някакъв град на име „Прага“, фикционален или не (даже и толкова не си грамотен), звучи твърде депресиращо да ти привлече вниманието. Би било черешката на тортата на абсурда, ако държиш книгата наобратно, но ти няма как да знаеш, прочиташ табелата на вратата толкова пъти, че могат да я сложат сред бестселърите на Ню Йорк Таймс, то май всичко бутат там. Добре че не се намира някой да те попита какво толкова ѝ четеш на тази табела (а за книгата да не говорим), тя май не може да се реши работното време на това заведение от седем до девет или от осем до десет е. Междувременно книгата вече е написана от някой американец (това вече ти е познато, въпреки че не си стъпвал в никоя от Америките), не можеш да решиш дали това е подобрение или не, така че продължаваш да зяпаш вратата.
Ти си на няколко крачки от нея, а тя е много далече, затова мижиш с леко отворена уста и издадена напред глава, панорамната картинка на объркан пенсионер. Облеклото ти не помага: кафявото, граничещо с клоунско огромно сако е прелетяло до някоя закачалка със смешната ти чичашка шапка, та сега си по тумбак, закрит (или по-скоро разкрит) от кремава риза и тиранти, не особено добре съчетаващи се с атрибутите ти. Косата ти не изпитва желание да изостане от скапаната реалност и мигрира от един стил оплешивяващ до друг, периодично склонна да изглежда гъста. Цялото това нещо завършва естетиката ти на „разведен и нещастен“ (разведен, но нещастен?), но вече си твърде стар, за да ти пука.
Ще е хубаво да уточниш къде си, но май по-належащият въпрос е кога си. Решил си се на това място за среща, беше удобно и на двама ви, чакаш търпеливо, без да си си поръчал нищо, те и сервитьорките се правят, че не те виждат. С гръб си към бара, цъфнал по средата на заведението, други неловко високи и малки маси като твоята няма, та стърчиш на пиедестал от собствената си абсурдност. Поне да си беше поръчал нещо… Викаш сервитьорката.
– Извинете, мис?
– Каква ти „мис“ бе, леке!?
Лелката, която преди да заговори беше млада и хубавка, ти изръмжа, врътна слонестото си тяло и отпраши през една случайна врата, още държейки пълен поднос и мърморейки си нещо за „днешната младеж“. Втори опит за приобщаване не правиш.
Интересно какъв остроумен коментар би имал Дейв за тази ситуация.
Призован, като че ли да каже „е са ше видиш къв“, Дейв се пръква откъм вратата с ухилена физиономия и скейтборд в ръка.
– Къв ти „Дейв“ бе скапаняк, „Иван“, бе, „Иван“!
Вярно, „Иван“. Мислите ли ти чете? Кой, по дяволите, е тоя „Дейв“?
– Кво праиш тука бе, пичага, тва местенце не е ли малко закостеняло?
Мислиш си да кажеш на Дейв да млъква, той даже и не е този, когото чакаш, ама като се оглеждаш, вярно, че това място сякаш е излязо право от петдесетте. Май беше и от двайсетте по едно време, когато навън беше тъмно. Сега това е маловажно.
– Виж кво, ако смяташ да кръшкаш от даскало, за да четеш скапани комикси по некви си кафета, а поне ме пóкани бе, човече!
От кое десетилетие и край е излязъл пък този?
Дейв си тръгва по-внезапно, отколкото се появи, а ти си оставен малко по-объркан, но най-вече уморен. Искаш сметката. Някой ти хвърля листчето, то пада грациозно и се лепва за масата. Не си поръчвал нищо, но на сметката не ѝ дреме изобщо и продължава да си бъде тлъста. Вадиш си портфейла, само дето той е празен, не са ти дали джобни тази седмица. То и този, когото чакаш, май няма да се появи, ако изобщо чакаш някого и той знае, че го чакаш. Нищо де, винаги можеш просто да станеш и да си тръгнеш. Правиш точно това и тогава едно от малкото неща, които са си останали все същите в тази ситуация, решава да използва това си свойство срещу теб. Несъществуващите ти крака не стигат до земята, сякаш предварително са се разбрали и двете да отсъстват, вместо това падаш в някаква безкрайна мрачна бездна. Поне да ти беше паднала и книгата, че да имаш нещо да не четеш.
НАЯ ЮРУКОВА
