Настоящият брой на „Литературен вестник на младите“ продължава темите за заблудата, илюзията и лъжата, които разгледахме в брой 2 на вестника с представянето на темата за ненадеждните разказвачи. Тук, в брой 5, темите са разгледани чрез друго литературно (про)явление – литературната мистификация. За разлика от ненадеждния разказвач обаче мистификацията е свързана не с предизвикване на заблуда по отношение на художествения свят, който даден текст изгражда, а по-скоро по отношение на външната реалност. Мистификацията обикновено се определя като целенасочено използваща художествена измислица за заблуждаване на читателя (прев. по Кршиванек 2010: 126), като тя „използва различни форми на непризнатото авторство, на литературни имитации, на измислени образи, симулират се мястото и часът на началото на действието или неговото предаване, както и конкретността, научността и т.н.“ (пак там).
В световната литература има многобройни примери за литературни мистификации. Един от най-важните български примери, основополагащ за други мистификации в българската литература, е антологията „На Острова на блажените“ (1910) на Пенчо Славейков, който представя в нея собствени стихотворения като преводи на поезията на жители на Острова на блажените – измислени творци, чиито биографии са включени в сборника. А няколко десетилетия преди това, през 1874 и 1881 г., са издадени двата тома на съставения от Стефан Веркович сборник „Веда Словена“, който включва народни песни на македонски българи. Много изследователи обаче смятат, че в действителност „Веда Словена“ е мистификация и че „народните песни“ всъщност са фалшификати. Според чешкия литературовед Владимир Кршиванек сборникът на Веркович е трябвало „да придаде на съвременната българска литература и нейната фолклорна основа хоризонта на историческа старинност и автентичност“. Видно е, че макар и като начин на осъществяване тези два примера за мистификация да си приличат, те имат коренно различна функция.
Темата за мистификацията, разбира се, предполага и въпроса за авторството. Ясно е, че мистификациите в този си вид могат да бъдат функционални само ако авторът има значение за читателя, т.е. той се възприема като значещ елемент в дадено литературно произведение. Колкото по-важно е авторството, толкова по-голям ефект може да предизвика мистификацията. В посочените примери заблудата по отношението на авторството се осъществява чрез съзнателно погрешно приписване на авторството на друг реален или фикционален човек (или на други реални или фикционални хора). Възможно е обаче и мистификация да се създаде, като се скрие авторът на текста – най-често това става чрез писане под псевдоним, без да се разкрива самоличността на този, който стои зад него. Причините за това могат да бъдат различни. Световноизвестен съвременен пример за подобна мистификация е Елена Феранте – италианска писателка (или писател), автор на няколко романа и книги с есета. Един от нейните романи – „Непознатата дъщеря“ – разглежда Дария Цекова, като предлага по-конкретен анализ на женските образи в него, докато в своята статия Венета Костадинчев предлага анализ на цялостното присъствие на Елена Феранте в литературното пространство. Тя коментира противоречието между заявения отказ от значимостта на фигурата на автора и ролята на личността ѝ в читателското възприятие на романите ѝ. Друг пример за скриването на самоличността на автора – но този път причината е не просто личен избор и израз на литературни убеждения, а политически обоснована – е романът „Седни и виж“, който предстои да бъде издаден от „Жанет 45“. В разговора с Красимир Лозанов, маркетинг директор на издателството и един от преводачите на романа, той представя „Седни и виж“ и споделя своите виждания относно възможното влияние на мистифицираното авторство.
Освен към тези по-съвременни примери настоящият брой на „Литературен вестник на младите“ се насочва и към края на миналия век, когато литературните мистификации са често срещано явление. След радикалните промени, настъпили след 1989 г., българската литература е поставена пред необходимостта да преосмисли наследството си. Именно в този специфичен контекст мистификациите се проявяват като начин за вглеждане в традицията и нейното пренаписване, а също и като част от постмодерната игра в литературата – и в този смисъл тяхната цел е не просто да заблудят, а и впоследствие да бъдат разкрити. Ключови за 90-те години на XX век са две антологии, и двете издадени в рамките на 1910 година. Едната от тях, вече спомената, е „На Острова на блажените“, сама представляваща мистификация, а другата е „Българска антология. Нашата поезия отъ Вазова насамъ“, съставена от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов. Като интерпретация именно на тези текстове се появяват антологийните мистификации „Българска христоматия. Избрани образци от всичките родове съчинения“ (1995) и „Българска антология. Нашата поезия от Герова насам“ (1998), съставени от Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов и Бойко Пенчев – в действителност те са не просто съставители, а и автори на тези две книги. Другата важна мистификация (на пръв поглед) – също излязла под формата на антология, е „На Острова на блажените – пет войни след това“ (1997), съставена от Атанас Натев. Тази книга включва 10 реални български автори от XX век, които са представени като потомци на жителите на Острова на блажените и също имат псевдоними и биографични очерци. Всъщност обаче истинските им имена са разкрити като имената на преводача и автора на очерка на всеки от потомците от Острова. По този начин и на базата на интертекстуалната връзка, която изгражда със Славейковата книга, пародиращата антология се проваля в задачата да мистифицира (или може би просто се отказва от нея). Много други мистификации се крият и из страниците на „Литературен вестник“ и други периодични издания за литература и култура – някои от тях бяха и вдъхновението за броя, който четете в момента. Отправна точка при подготовката на този брой беше и семинар за мистификациите през 90-те години, модериран от Камелия Спасова през 2006 г. и публикуван в брой 26 на „Литературен вестник“ в същата година. В страниците на настоящия брой ще откриете разговор с доц. Георги Господинов – пряк участник в мистифицирането, и доц. Камелия Спасова – външен за 90-те изследовател. В него те споделят своята гледна точка за литературните мистификации от този период (но вече с няколко десетилетия дистанция от него) и го съпоставят с настоящето.
Темата за мистификацията може да навлезе и в полето на съвременния дискурс за изкуствения интелект и големите езикови модели (large language models). Може ли книгите, написани с изкуствен интелект, да се класифицират като мистификации? Възниква и въпросът, отчасти засегнат и от доц. Камелия Спасова, за влиянието на по-широката употреба на тези средства върху възприятието на мистификацията. Също в нашия съвременен контекст е интересно какво би могло да бъде възприятието на една мистификация – особено на такава, чиято цел е не просто да заблуди, а и в крайна сметка да бъде разкрита. Докато в предните няколко десетилетия предупредителният ефект – като безопасен, но ясен знак, че истината лесно може да бъде скрита – не е бил водещ, днес той има по-голямо значение. Засега обаче тези въпроси нямат категоричен отговор, но въпреки това заслужават да бъдат повдигнати.
В осемте страници на този брой се съдържат и рецензии на книги, издадени (или преиздадени) през последните няколко години. Текстът на Светлозара Пейчинова върху The Universe in Verse обхваща връзката на науката с изкуството, където те функционират като цялост. Рецензията на Ралица Тончева върху „Отново днес“ също засяга тази връзка в рамките на писането в научнофантастичния жанр, като тя разглежда и схващанията за изкуството, представени в романа. Елица Христова пише за „Като гореща вода за шоколад“ и коментира връзката на литературата с друго изкуство – кулинарното, представляващо в романа разгърната метафора за живота. Рецензията на Венета Костадинчев върху филма „Анора“ пък се насочва към друга тема – заблудата, като коментира нейното проявление в любовните отношения между хора с класови различия. А Андреа Филиповска разглежда темата за заблудата през призмата на криминалния роман „Последното послание“. Броят завършва с разказа „Обладан(ие)“, преведен от английски от Венета Костадинчев, и младежко творчество, също интерпретиращо темата за заблудата.
РАЛИЦА ТОНЧЕВА
ЛИТЕРАТУРА:
– Бурова, А. Ефекти от наследството: „На Острова на блажените“ и мистифицираните антологии на 90-те. – В: Литературен вестник, бр. 41, 17.12.2003, с. 6-7.
– 90-те. Версии – В: Литературен вестник, бр. 20, 24.5.2006, с. 9, 12-13.
– Литературните мистификации на 90-те – В: Литературен вестник, бр. 26, 5.7.2006, с. 6, 9, 12-13.
– Кршиванек 2010: Кршиванек, В. Прояви на литературна мистификация в чешката и българската литература – В: Славянски диалози, VII, 10–11, с. 125-136.
– Бурова, А. Литературата в хоризонтите на утопията – В: Антологии и антологийно – между автора и текста. 1910 година и след това, ИЦ „Боян Пенев“, С., 2012, с. 173-185.
– Калинова, М., Спасова, К. Раждането на 90-те и смъртта на кръга „Мисъл“ – В: Антологии и антологийно – между автора и текста. 1910 година и след това, ИЦ „Боян Пенев“, С., 2012, с. 126-130.
