Няма да скрия, че вместо да пиша откровения на „авторът за себе си“, много повече би ми допаднало нещо като „авторът в себе си“, тоест не толкова битийно-битови характеристики, а онова, което в последна сметка не може да бъде познато напълно. Убеден съм, че всеки автор, дори най-бездарният, е доведен до безизходица от своето „себе си“, от бездарността си например. Все по-често през последните години се улавям, че мисля за собствените си стихове като за чужди, писани от някой друг, възползвал се от името, биографията и личността ми, докато той броди някъде другаде, далеч, не тук и не сега, в пространства, които изглеждат по-скоро въобразени и все пак са пределно ловко маскирани като реални. Друг, притежаващ изживяното и от мен и свободно разполагащ с него, нехаейки за моите всекидневни кошмарчета…
В такива моменти се чувствам наистина изоставен. Та нали литературата, периодично провъзгласявана за мъртва, е и общуване, и най-вече общение, а тоя, другият, я превръща в единачество. Когато успея да го спипам, конфликтът е неизбежен; преча му и го размотавам колкото мога, оплитам го в житейския хаос. Така му се пада, автор такъв. Едва ли имаме какво да си кажем. Но той като че не обръща внимание; способен е да изчаква с години, с години да си реди мозайките, та да ми стовари пореден, все по-обемен и обременяващ текст, с който май нямам много общо.
Ето защо никога не съм мислил, че поезията била позиция и тям подобни – тя е другото, другостта на и за битийното, изкусното и изкусително изкуство, което тъй рядко допускаме до себе си (автора), но и то – нас.
Каквото и да говорим за автора и поезията, за привлечеността към другото, те все някак се изплъзват. Бихме могли да опитваме наистина… Поглеждам към стената и улавям погледа на старицата на Дечко Узунов, прозряла, че прозрение всъщност няма.
Г. Р.
