Time present and time past
Are both perhaps present in time future,
And time future contained in time past.
If all time is eternally present
All time is unredeemable.[1]
Стихосбирката на Георги Тенев „Видеоподозрение“ събира в себе си 34 тематично обединени стихотворения, като още паратекстът на книгата – „Старото е добре забравено ново.“ – обръща значенията на поговорката, запазвайки визуално максималната отдалеченост между старо и ново. Така темпоралните граници между настоящето и миналото се разместват, без обаче да се губи цикличността на смисъла. Това придава дълбока рефлексивност на текста поради нуждата от (пре)откриване на миналото като неизвестен знак, а настоящето като време, което вече е забравено. По този начин мотото маркира цялата стихосбирка с усещане за невъзможното ситуиране на времето в някакви логическите рамки на случващото се. Цялостното визуално оформление на книжното тяло с пикселни картини и мътни образи предава ясното послание за обезличаване, безформеност, даже цензура или зашеметяващо забързване на видимото до момента, в който то се слива неразличимо в една огромна неясна маса; стихотворенията са изключително кинематографични и свързани помежду си и в цялост с множество асоциативни връзки.
Георги Тенев е български автор, известен най-вече със своите романи, разкази, пиеси, преводи и поезия. В произведенията си тематично най-вече засяга кризата на смисъла в едно посттоталитарно общество, където философия и политика се преплитат в колеблива граница между миналото и настоящето, личното и колективното, реалното и нереалното; в раздробената на отделни фрагменти сегашност. Поезията на Георги Тенев, макар и значително малка като дял, интерпретира с по-висока степен на абстракция, философска плътност и образна езиковост вече познатото от него. Във „Видеоподозрение“ тези теми се надграждат и от силата на словото, насилието, липсата на истинска вяра и проблема за враждебното отношение на човека към природата.
В първото стихотворение, „Среща“, човешкият образ е смесен с недостижимото божествено избавление. Така, на фона на ежедневно разгръщащия се град, болното и трудноподвижно дете всъщност осигурява движението на един по-висш смисъл, на мимолетната надежда за напускане на цикличното време „сега“:
„върви или ще падне
краката криви в стъпалата
и глезените разглобени
без колене почти
Болезнено дори да гледаш това
движение като баланс
пристъпване с придърпване и влачене
походка като върху жироскоп“
Всичко е само мимолетен проблясък на сблъсъка между нощ и ден, реално и нереално, който дава възможност да съществуват едновременно въпреки „невъзможният колаж между страданието и невинността“. В друго стихотворение, „Болката“, самата болка е олицетворена, по-жива от хората, защото е източник на памет сред потока на масовата амнезия. Наблюдава се едно раздвижване на концентрациите между интро- и екстроспективното. Цялата стихосбирка всъщност улавя аномалните моменти на пропукване на шаблонното и надграждането му чрез нещо истинско или желано-различно. Наред с това присъства и дебнещият образ на властта, която в същността си е загубила рационалното и човешкото отношение. В програмното стихотворение, което дава име и на стихосбирката, видеонаблюдението улавя движението, то е времева категория и едновременно с това е свързано с авремевия, вътрешен за човека Аз-образ, събирателна лупа за всяко движение, мисъл, за собственото значение. Под наблюдение се оказва самият изследващ се обект, когото механичните уреди не могат да уловят, отразявайки се сами в себе си, без да достигнат до човешката същност. Обикновените примери с улиците, случайностите, детето и кучето са в основата на споения под напора на случайността вътрешен живот, чиято единствена пролука е засенчена от механичното живеене. Това довежда етимологията до тъжния извод, че видеонаблюдението е „черната телевизия на деня“. При механичното наблюдаване всички хора стават еднакви, изгубва се непредвидимостта, случайността, а с това и цялостната концепция за живота. Една от алтернативите на бунта е спасението в лицето на клоуна, артиста, поета – човека, пропит с ирония, който осъзнава цялостно трагедията извън себе си и я осмисля метафикционално през езика.
В книгата се откроява темата за човека и неговата връзка с космическото (глобалното). В стихотворение като „Цялост“ например космосът от пространство се превръща в събитие, на фона на човека, неговата цялост и необятност, потайността и мащабите му изпъкват и го защитават от чуждата намеса. Погледнат през тази тема, човекът е безпомощен, липсва му достатъчно отговорност за себе си и за мястото му в света. Също така присъства нарушаването на природния ред чрез изкривяването му, трансформацията на гените е своеобразен Франкенщайн, преследващ своите създатели. В „Днес видях“ зимната чистота разкрива невидимото и неопределимо (тайнствено) движение на едно нещо и на всичко едновременно, на материалното и нематериалното през едно обикновено движение в сцената на съзерцаване (сякаш всичкото знание се концентрира в една избухваща буря от асоциации с едно единствено движение, в един-единствен миг). В този фикционален свят празнотата дава смисъл и свобода, тя е полето на хаоса, от който се ражда смисълът. Готовите линии на геометрията са контрапункт на празника на произволното случване.
Друга сила в борбата с монотонността е любовта. Тя задържа душата в клопката на вечното, като състарява тялото, заклещвайки човека само в неговото духовно Аз. Поради тази причина любовта може да бъде сравнена със смъртта, по-точно с един „страх от обратно раждане“, защото в същността си тази смърт е нематериална и биологично неестествена. В неопределеното пространство на повечето от стихотворенията предметната образност изпъква поради отсъствие на човешкото (или се трансформира през него). Множеството библейски препратки се отнасят най-често до словото, до материализирането на образите и техния разпад, до липсата на вяра и фалшивата такава като елемент на вътрешната разруха. В един такъв свят празнотата е единственият начин нещо да се случи, да бъде създадено. Всичко останало е поставено под съмнение, много от нещата всъщност се оказват илюзия, както и самото време. Философската нишка за времето се удължава от мисълта за него като остатък, като отрицателно съществуване на мъртвите в света на живите, то е липсата, която връща времената и създава минало. Затова липсата създава усещането за нещо близко, едновременно, за нещо свое. Така човекът може да приема света. С неговата история над историчността.
МАРГАРИТА ЛОЗАНОВА
Георги Тенев, „Видеоподозрение“, изд. “ФО”, 2024 г.
[1]T. S. Eliot, Four Quartets (Burnt Norton), 1936
