Въпросите задава: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
Всички имат оформена представа за образа на Димитър Воев като артист и за неговото влияние в българската музика. Но какъв беше той като съпруг, баща, приятел? Кои бяха неговите човешки, битови, дори досадни, навици
Нели:
Още в самото начало той ме спечели с внимателното си отношение на истински приятел. Разговаряхме за всичко – за изкуството, за живота, за връзката между мъж и жена. Приятелите за него имаха специално значение. Каза ми: вече няма да бъдеш самотна, моите приятели ще станат и твои приятели.
Честно казано, беше твърде млад, не смятах, че имаме перспектива като семейство и че едва ли е готов да бъде съпруг. Просто бях щастлива, че имам приятел, на когото мога да се доверя и разчитам. Впоследствие се оказа най-прекрасният съпруг и баща – нежен, грижовен. Измисляше игри, разказваше на дъщеря ни измислени от него приказки. Всеки наш ден започваше с музика, която той подбираше според общото ни настроение. Интересното е, че в него няма разминаване между личността и творчеството. Познавам много артисти, които не изпълняват в живота посланията от творбите си. Сякаш едното е роля, а другото – личност. При Митко всичко беше едно цяло – героят от лириката му се покрива едно към едно с делата, мислите и думите.
Чугра:
Странното е, че му измислиха някакъв образ, в който той е мрачен, апокалиптичен, питаха ни по интервютата кога ще дойде краят на света, цитираха нещо, което даже не бяха и чели, това беше грешен образ. Митко беше точно обратното – весел и с невероятно чувство за хумор. Постоянно се шегувахме, това беше и основата на творческите ни забавления с групата Воцек и Чугра. Митко беше истински добър приятел с чувство за хумор, никога не ми омръзваше да се виждам с него, вечерите като сме излизали винаги са били голям празник.
Нели:
Още на първата ни среща дойде с една блузка с розово и бяло райе. На Кравай униформата беше основно в черно, докато Митко обичаше цветовете. Никога не е неглижирал външния си вид, никога не е взимал от прането, това което е най-отгоре, много държеше на външния си вид, облеклото му винаги беше много добре премислено като съчетание. Преди излизане винаги се оглеждаше внимателно в огледалото с едно характерно леко свиване на устни. Дори в болницата, когато му отрязах плитката, суетно се разгледа в огледалото, коленичил, защото вече нямаше сили да стои прав. Нищо във външния му вид не беше случайно.
Едновременно беше човек, който се идентифицира с пънк културата, но имащ съзнанието за аристократичен произход. И не пропусна да ми разкаже, че има в рода си баба графиня. Не харесваше хипарията, обичаше чистота и изисканост. Фин в поведението си.
В критичните коментари обикновено влагаше хумор, шега. Например, на Чугра, който преди концерт говори глупости за отпускане: „Чугри, твоето чувство за хумор ме напряга.“ След което следва смях. Или понякога питаше с нежен глас баба си, която му се е скарала за нещо: – „О’ма, защо си толкова лоша?“. Понякога ме питаше със сериозно-комедиен тон: „Хемиш, ти знаеш ли кой съм? Аз съм твоят бог.“
Отделяше по много часове за свиране. Ходил е на уроци по бас и по пеене. Много осъзнат като музикант. Имаше кумири-басисти и се учеше от най-добрите: Франк Запа, Били Кобън, Джако Пасториъс. Изключително внимание обръщаше на звукоизвличането. Много държеше на концертите да се чува басът му. Имаше изискване към точно определено звучене, добре премислен звук. Озвучителят Генчо Стоев, който му беше фен, знаеше точно как да го постигне и изпълняваше точно изискванията – професионално, през апаратурата с процесори и настройки постигаше желания тембър и звук на баса.
Кои бяха влиянията на Воев от целия широкоспектърен свят на изкуството? А кой и какво го е вълнувал?
В изкуството не обичаше натруфените неща, харесваше минимализма, додекафонизма, японско хайку. Сред любимите му групи и музиканти му бяха Дженезис, Йес, Джими Хендрикс, Блек Сабат, Мориси, Уедър Рипорт, Ян Гарбарек, Кинг Кримсън, Питер Габриел, Брайън Фери, Стефан Микус, Дейвид Силвиън, Джапен (Japan), Руиши Сакамото.
Беше ми малко неудобно да му призная, че харесвам гласа на Ваня Костова, защото тя беше от естрадната музика, а новата вълна беше контра на естрадата. Но за моя изненада се оказа, че Митко също я харесва, както и Маргарита Хранова. От класическата музика – Прокофиев, Бах, Вагнер, Шьонберг, Стравински. От българските не се сещам. С Кирил Маричков уважението беше взаимно.
В литературата любими му бяха Борис Виан, Херман Хесе, Кафка, Камю, Ричард Бротиган, Хулио Кортасар, Рудолф Щайнер. Четеше и източна литература – Свами Вивекананда и Парамаханса Йогананда, Бхагавад гита, Упанишадите. Интересуваше се от богомилството, Петър Дънов, розенкройцерите.
Вдъхновяваха го Бунюел, Салвадор Дали и като цяло сюрреалистите от 20-те години на XX век (Парижкото обществото сюрреалисти), импресионистите, авангардистите. В изкуството се увличаше още по Рьорих. Сред любимите му в киното бяха Вим Вендерс, Клаус Кински, Марлон Брандо.
Интересно е, че харесва вманиачените хора. Хора, които са маниаци в това, с което се занимават.
Освен спътница в живота на Димитър Воев и негово вдъхновение, Вие сте и виновникът най-запомнящите се фотографии, както от концерти, така и от личния живот. Какво е провокирало у Вас желанието да се захванете с фотография? Какво Ви вдъхновява?
Защо се занимавам с фотография – това е въпросът който и Митко ми зададе още в началото. Тогава за пръв път се замислих. Фотографията беше едно от нещата с които се занимавах като ученичка, после отидох да уча и стана и моя професия. Вълнуваше ме света около мен, наблюдавах и „улавях“ моменти и ситуации, красиво композирани предмети и хора. По това време се появиха т.нар. неформални, които ме провокираха с атрактивния си и необичаен външен вид, както и любопитството ми да разбера какво се крие зад това – дали има идея, философия или е просто поза и желание да са различни. Снимките ми бяха добре приети и се печатаха от различните младежки вестници и списания за които работех като фоторепортер – сътрудник. Полъхът на перестройката се оказа благоприятен за моите творчески търсения и по-късно като сътрудник във фото отдела на ЦК на ДКМС направих фотоизложба по темата „неформални“. С различни формати (програми) започнахме да обикаляме в България. В цялата тая еуфория ми попадна една касета със записи на Вход Б и така открих текстовете и музиката на Воев. Бях омагьосана от нечуваните дотогава на български език изрази и словосъчетания, които бяха абсолютно различни от текстовете на познатите ми дотогава поезия и песни. Започнахме да говорим с приятелите помежду си на този език и да се разбираме, да влагаме подсъзнателено значение/интерпретация на ситуации, мисли. Скоро се запознахме и с Митко – за мен вече беше познат като част от кравайското общество на неформалните, а аз за него – като вече известна фотографка. По-късно, вече като част от хората около Воев, фотоапаратът ми започна да гледа с очите на поезията на Воев и да отразява и композира сюжети, пресъздаващи ги като визия. Фотографията ми някак се осмисли и се повдигна на друго ниво. На разположение винаги бяха интересни модели – музикантите от групата и приятели, които бяха пълен контрапункт на соцдействителността, в която живеехме. Освен това фотографията се оказа, че предвижда събития… Например във фотосесията на язовирната стена композирах героите с усещането за парчето Ледове, Самота, Само двама. На един от кадрите с една голяма пукнатина, Митко застана от едната и страна, а групата – от другата… после тези от другата страна го напуснаха.
Какво е да бъдеш артист, и то конктракултурен артист по онова време?
Трябва да се отбележи, че на времето официалната музика беше естрадната, и движението Ален мак като изкуствено създадена форма на протест против нередностите на социалистическото общество. Но в действителност истинският протест дойде от цялото ново поколение музиканти от края на 80-те. Все пак те имаха надеждата да бъдат пускани по радио и телевизия и да изместят сладникавата естрада, да докажат, че са по-добри и достойни за слушане от младежта. Такава беше и целта на Митко с проекта НГ.
Нова генерация, по думите на Воев, е комерсиалният му проект (шегува се, като казва, че свирят детски песнички). За да може поне част от неговото творчество да стига до хората. Радиотелевизионната мафия обаче не допускаше песни на странични автори. Митко много страдаше от това, че няма възможност да изкарва парите си от творчеството. Нямаше друг вариант освен да се свирят кавъри по кръчмите. Митко беше опитал за кратко това и се беше заклел, че никога няма да направи компромис. Безизходицата нямаше решение.
Ако говорим за контракултурата – истинска такава бяха приятелските формации на Митко. Кале с Васил Гюров и Кирил Манчев – по това време всички свирят хард рок, те искат да правят нещо по-различно, без стилово ограничение.
Чугра:
Не сме си казали: хайде сега ще се бунтуваме, това е било естествената ни реакция срещу фалша. Ако това е контракултура, да. Като станаха промените, ни поканиха в профсъюза на музикантите. И като видяхме там Стефка Берова, ние просто се шашнахме и излязохме на стълбището – с Митко да се смеехме и се чудехме какво е това.
Имаше конкурс за фестивала в Корея и ние записахме демо касета с „хит“. Записът съдържаше викове и крясъци на два гласа. Тази касета е била чута от комисията, която категорично се произнесла: „Веднага да се изхвърли през прозореца!“. Няма копие на записа, никога не сме правили копия на записите.
Нели:
Същият е случаят с Кале – изсвирват парчетата си пред включен касетофон за да дадат касета на един германец, който ги е чул на фестивала 1987 г. и е поискал техни записи. Копие на записа не правят.
Чугра:
Всяко живо същество като види една искреност се прилепя към нея. Той е бил винаги много искрен и нелицемерен, и човек има естествена нужда да черпи от тая искреност.
Воев казваше проблема по един много интересен начин. Колкото и да го четеш, не ти омръзва. Аз съм присъствал на 80 процента на нещата които е правил. Когато човек роди искреност, това е природен капитал, всеки друг подсъзнателно иска да се прилепи към тази искреност. Затова в ежедневния живот, когато видиш един симпатичен човек, искаш да общуваш с него, за да се обогатиш, да се облагородиш. Няма значение възрастта или епохата. Хората сме лицемерни и се крием за да можем да бъдем конюнктурни и да нямаме съпротивление. Докато Воев ни дава примера, че можеш да бъдеш честен със себе си без да се страхуваш. Смелостта, куражът да говори, да не се страхува… Ние живеем в една животинска верига, всеки се страхува да не бъде до силния на деня, защото веднага изпада от стадото. Всеки иска да не служи на глупостта, куража който има Митко е заразителен, мечтата за свобода е заразителна. Тълпата ти дава сигурност заради енергията и там се чувстваш свободен, докато Митко беше сам, но имаше куража да го прави. Това е най-впечатляващото. Това означава, че е бил дълбоко осъзнат и не е искал да прави имитации или политика.
Гениалните хора като Митко, те го предвиждат това нещо като същина. Те са над структурата. Това което е истинската творческа енергия това което облагородява всяко живо същество. Той имаше смелостта да бъде себе си, а това вече е пример. В животинския свят примера е истинското училище.
„Със теб по-малко се срамувам“ – хората от групата бяха необходими за сцената, за самочувствие. По онова време беше готино да си групар, да си част от група, но той си мислеше, говорили сме, че един ден може да бъде и сам на сцената – вдъхновяваха го артисти като Дейвид Силвиън, Питър Гейбриел, Стефан Микус, Руиши Сакамото.
Кои са Вашите любими песни, или като цяло любими творби, от творчеството му? Може би тези, посветени на самата Вас?
Нели:
От Митко, като формула за мен е, че трябва да си честен най-вече със себе си: „хората обичат да се самозалъгват“.
Във всяка негова песен има по нещо, което при всяко слушане може да си го тълкуваш по различен начин, да откриваш нов смисъл. Например „Празен поглед приятелски иска теб в ръката си“, „В мен умрели са съдбите на милиони приказки“. Всеки човек може да намира свой смисъл или да го чувства, че е писано за него самия. Чугра обяснява това по следния начин – Митко рисува щрихи, които слушателят изпълва с обем. Той не назидава, не казва“ „Прави така!“, а само скицира и оставя свобода на тълкуването.
В действителност само един текст е с посвещение за мен („Заснежени гори“). Усещам, че съм го провокирала за много от песните, но всъщност те биха могли да бъдат за всеки друг. В някои стихове разпознавам факти и действия, свързани с мен, но звучат така, че може да бъдат за всеки, който открива свои състояния в тях. Все пак любими са ми „Нарцис 88“ – в нея разпознавам Алина след моята поява в живота на Митко – дойде в стаята ни, облечена в лилава блуза и приседна на леглото – усещаше се промяната… Друг любим текст ми е „Безнадеждност, моя любима“: сянката, която хвърля има форма на жена… но не мога да я съдя, пратиха ми я в нощта, в която аз със детски крясък влезнах във света – игра… Алина каза, че за нея Митко е бил почти безплътно същество, едва след като се е оженил се е материализирал.
Какво е „Нова Генерация Завинаги”?
За мен Нова Генерация Завинаги е формула, която всеки може да тълкува според собственото си духовно ниво/израстване, която може да следва и да решава.
