Какъв е бил Вашият първи сблъсък с Георги Рупчев?
Ние сме приятели, съседи. Живеем много наблизо. От едно училище сме, но не сме съученици. Той е малко по-голям от мен. Но за мен винаги е бил така… една височина спрямо мен. Не само защото на години бях по-малка. Знаете, в една такава възраст, когато си ученик още, тия разлики имат значение. А пък още повече Жоро така пишеше, че съм изпитвала винаги от самото начало респект спрямо него самия и писането му. Интересното е, че той беше човек, който има съзнанието за това какво пише. За това, че пише много различно. Съзнанието за това, че е поет. Докато поне аз за себе си ще кажа, че съм изпитвала неудобство, притеснение, съмнение дали това, което правя, е добро, дали става за нещо. Но у него имаше една увереност. Това може би беше, с днешна дата си давам сметка, нещо като защитна реакция. Във всеки случай, на някои даже изглеждаше високомерен, но това идваше оттам: той имаше съзнание за ценността си. И то се усещаше във въздуха.
Как се общува с Рупчев?
Какви невероятни разговори сме водили! Често пъти по телефона, особено вече когато беше болен, с много, много цитиране на поезия, слушане на музика. Тогава телефоните бяха с шайба, стационарни и като минеше един час, ги прекъсваха и пак набираме. Иначе ние бяхме като всички тогава млади: пушим, пием. Много пушехме. Жоро, въпреки че не биваше да пуши, той много пушеше. Честно казано, аз винаги съм предпочитала разговорите vis-a-vis с него, когато сме били двама. Много по-концентрирани бяха. На мен тая стая ще ми остане пред очите, докато съм жива. Леглото му, което беше преместено после на другата страна, пианото, пишещата машина, която стоеше на бюрото към прозореца.
Как в тази атмосфера се заражда неговата поезия?
Жоро умееше от дребен факт, чисто житейски, да направи голямото обобщение, да направи стихотворение, да мине много пластове отвъд и нагоре от това, което разказва. И това не се научава. Или го носиш, или не го носиш, но той го култивираше в себе си. Георги беше изключително ерудиран човек. И сега някои ще кажат: да, поемите му са велики. Аз ще кажа, че от самото начало, от първата му книга „Уморени от чудото“, която излезе през 1982 г., просто личеше тази дълбочина, дори в най-„обикновени“ стихотворения, които на пръв поглед разказват примерно как се пренася една семейна двойка от едно жилище в друго. И от такъв един факт той правеше цял свят. В един свой текст Иван Теофилов беше видял театралността в неговите стихотворения. И музиката… Мисля, че той, ако нямаше това заболяване, не знам, може би в тази посока щеше да се развива. Той беше свирил на пиано, но беше прекъснал. Музиката беше в него. Беше в начина му на изразяване, това личи в стихотворенията. Но макар да изглеждат много лесни тия стихотворения, да изглеждат така изляти, той много ги работеше. Много работеше върху редакцията на стихотворения. Въобще отнасяше се с дълбок респект към поезията. И именно затова искаше всичко да е прецизно.
Какви са тематичните и стилистичните специфики на поетиката му?
Той има стихотворения, които са си в рима, четиристишия и т.н. Но има едни вътрешни рими, които за мен са виртуозни. И това е част от големия му талант. Тази музикалност, през която минава един текст. Има едно стихотворение „Отдалечаване на въздуха“, което е от „Уморени от чудото“, от по-ранния му, да речем, период. Това стихотворение, като го прочетох, си казах: ето, това е едно от няколкото стихотворения, в които можеш да разпознаеш нашето поколение. Ние наистина, както се казваше: родихме се уморени, живеем, за да си починем – това беше мисъл на Джеймс Динли. И тази умора идваше от това, че ти нямаш перспектива. Това, дори да не си такъв, те алиенира, то те прави донякъде и безразличен към всичко, което става наоколо. Но това е само привидно, това е начин да се съхраниш. Например Жоро Рупчев, макар че беше затворник в тая стая, но той имаше абсолютни сетива и изострено чувство за това, което става. Той просто знаеше какво става отвън.
Сега има една вълна в поезията, която за нашето поколение е доста чужда, да не кажа стряскаща в някакъв смисъл, на публицистичност, на лозунги, да кажа дори, на едно така ясно открояване на позиция. Тогава не се пишеше така. Така пишеха за партията. А за да кажеш наистина нещо, трябваше да го кажеш по друг начин. Жоро умеше да го вкара в тъканта на стихотворението и когато четеш „Голямата земя“, ти знаеш за какво става въпрос. Да не забравяме, тогава излязоха филмите на Тарковски, Антониони. И някои книги се промъкваха през тая Желязна завеса.
Какви са били предизвикателствата в по-късните години?
Жоро беше много силен характер. А да се пише в това състояние, ти ако не си здрав, един грип да те повали и край с писането. Ти нямаш сили да мислиш. Но той прояви невероятна сила, особено накрая. Беше много тежко. Не можеше да си запали цигарата, диктуваше на съпругата си, за да пише вместо него. Казвам го това не за да говорим колко е бил болен. Казвам го за него… Той сякаш знаеше, че времето му е ограничено, и искаше да го използва до последно в посока на литературата. Въпреки че Жоро не пишеше много. В едно интервю каза: аз пиша най-много по 10-12 стихотворения на година.
Можем ли да кажем, че поезията му е код за бунт?
На Жоро поезията е отвътре буквално взривяваща. Дори в едни много дистанцирани такива стихотворения, усещаш вътре напрежение. Докато го четеш, всичко е като едно езеро, от което всеки момент очакваш да изкочи нещо и да те залее водата. Това беше особен вид вик със стиснати зъби, мога да кажа. Трагичен вик, защото всъщност трагичен му беше животът. Когато чета, усещам тая мощ на един човек, който няма сила.
И това, което и досега, и сигурно никога няма да го разбера, е за мен някакъв таен код, който има неговата поезия: сякаш той те пуска да го разгадаеш донякъде и ти затваря вратата. И тогава ти като читател не само разбираш какво ти казва, но ти разбираш отвъд тия думи, които са казани, то влиза в теб и го осмисляш. Защото именно заради тоя таен код, който той ти казва: няма, дотук ще ти кажа, отсега нататък те оставям сама да четеш, сама да мислиш. Но за мен тази… някои я наричат недоизказаност. Аз казвам някаква… от там идва магичността на Жоро, защото той те приковава с думите. А в едно време, в което ние се опитвахме всички да пишем без рими и да пишем бял стих, това беше начин да се освободиш от досегашното. Но с този език, с тия същите думи той успява да ме вкара в един свят, от който аз не искам да изляза. Искам да остана под тази магичност или вътре в тая тайнственост на поезията. Тук мога да го цитирам от едно интервю: сигурно в поезията има нещо тайно, скришно, греховно, самотно. Това греховно, ако се замислим, нали, можем да видим каква чувственост има неговата поезия. И то е също част от тази енергия, за която говорих преди малко.
Ами „Смяна на нощната стража“? То е все едно Рембранд, просто невероятно стихотворение, всеки път се вълнувам, като го чета. Но какво продължава в това интервю? Всъщност да пишеш в известен смисъл е противоестествено. Поетът винаги е бил излишен и изключение, но се оказва, че не могат без него. И тук казва: поезията е инстинкт за неприспособимост, а сега времената са за приспособяване.
И нещо, което не бива да се забравя, е невероятната му ирония и самоирония. И в живота, той така се майтапеше със състоянието си, със себе си, с всичко. И оттам понякога така като изтърси нещо… Разбира се, човек, ако има чувство за хумор, въобще няма да се обиди или притесни, но Жоро беше такъв. И понякога в стихотворенията му, познати стихотворения, чела съм ги толкова пъти, и изведнъж откривам нещо, което е именно тази ирония. И казвам: ах ти, хитрецо, къде ме пързаляш! Много обичаше и в разговорите така да те подхлъзне, но широтата му идваше от тия познания.
Той много четеше и превеждаше, разбира се, от руски, от английски. Но, пак казвам, тая болест ти изпива силите. А и за писане, и за превод се иска да си здрав. Пак казвам, много важно влияние имаше музиката за него и всички групи, които се сетихте от тоя период. И класическата музика, разбира се. Колкото до преводите, за него това беше все пак не основна дейност. Той превеждаше покрай писането, а и разбира се, не забравяйте, че в това време той нямаше средства. Но той превеждаше това, което му харесва на него.
В този контекст, по какъв начин неговата поетика се унаследява и след него?
Той имаше абсолютно самостоен глас, който не само не прилича на нищо дотогава писано, който според мен, нека критиците и литературните теоретици да кажат, но според мен той създаде някаква абсолютно нова поетика, затова тя и не може да бъде копирана, не може да напишеш нещо ала Георги Рупчев. Сега могат да се правят анализи, въпреки че не мисля, че са се счупили да пишат за него, напротив, може би тъкмо затова, защото е трудно да се влезе там.
Но съм сигурна, че неговата поезия ще остане и много след вашето поколение и нататък. Както Иван Методиев. Ето колко са различни. По едно и също време пишат. В Издателство за поезия „Да“ издадохме „Песен на песните“ в превод на Георги Рупчев и в превод на Иван
Методиев. Там всеки един от тези двама много талантливи хора е сложил своя отпечатък. И е много интересно да се проследи, защото тук даже не става толкова въпрос за преводачски умения, колкото за поетическите таланти на двамата. И сравнението е невероятно.
Не трябва ли да се обърне повече внимание върху творчеството на Рупчев?
Това, за което много ме боли, е, че освен че малко е написано за такъв поет, трябваше да има дисертации, да има книги с анализи. Да не говорим, че Жоро не е превеждан навън, освен отделни неща. Това са автори, които би трябвало да бъдат преведени, да присъстват все пак в друга езикова среда. Особено на английски, за да може да се прочетат. Не може да ни познават единствено с Христо Ботев и Иван Вазов. Макар и трудно, има възможност да се вземат част от стихотворенията, поемите и да се направи една много хубава книга на английски, дано някой се заеме с това. За мен това би било престиж на нашата литература в Европа и в света. Но наистина е тежка работа.
Как усещате неговото присъствие и като човек, и като поет?
Знаеш, че има някой там, който диша и е на твоята честота. И се разбирате с няколко думи. За мен всяко негово стихотворение звъни като златен звънец, ако има такъв. Просто то е излято, то е структурирано, то е мислено. Но това, че ти не го усещаш като читател, а просто четеш и влизаш вътре, вече говори много за таланта му. Мисля си, че в крайна сметка стойностното оцелява по някакъв начин и изплува от масата. Много съм радостна, че следващите поколения откриват пък свои неща в неговата поезия. Но ние тогава изцяло си откривахме нашето време.
Въпросите задава: Редакторският състав на ЛВМ
